Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Добре, хубаво.

Оставих се науката да ме убеди.

– Какво става?

Разказах му за Левин и че полицията сигурно ще трябва да провери движението на Рулей. Гривната и проследяващата система най-вероятно щяха да осигурят алибито на нашия клиент. Новината смая Валенцуела. Може и да не беше толкова близък с Рол като мен, обаче го познаваше също толкова отдавна.

– Според теб какво се е случило, Мик?

Знаех, че пита дали Рулей е убиецът или някак си е стоял зад убийството. Валенцуела нямаше достъп до цялата информация, която ми беше известна, и до откритията на Левин.

– Не знам какво да мисля – отвърнах. – Обаче трябва да си нащрек с тоя тип.

– Ти също.

– Непременно.

Затворих, като се питах дали Валенцуела наистина е предвидил всички възможности. Дали Рулей е измислил някакъв начин да сваля гривната, или да заблуждава проследяващата система. Научната страна на нещата ми се струваше убедителна, но не и човешката. Хората винаги грешат.

Барманът се приближи до мен оттатък бара.

– Ей, приятел, да не си си изгубил ключовете за колата? Озърнах се наоколо, за да се уверя, че говори на мен, после поклатих глава.

– Не.

– Сигурен ли си? Някой е намерил ключове на паркинга. По-добре провери.

Бръкнах в джоба на сакото си, извадих ръка и я протегнах с дланта нагоре. Ключовете ми бяха там.

– Виждаш ли, нали ти ка…

Барманът рязко и ненадейно грабна ключовете от дланта ми.

– Това, че се върза, само по себе си би трябвало да е тест за трезвеност – усмихна се той. – Така или иначе, приятел, няма да караш кола – поне известно време. Когато си готов да си тръгваш, ще ти повикам такси.

И отстъпи назад от бара в случай, че агресивно възразя против хитрината му. Ала аз само кимнах.

– Печелиш.

Барманът хвърли ключовете на задния тезгях, където бяха наредени бутилките. Погледнах си часовника. Още нямаше пет. Срамът проби алкохолната изолация. Бях избрал лесния начин. Страхливия начин, да се напиеш пред лицето на нещо ужасяващо.

– Можеш да я вдигнеш – посочих халбата си с гинес.

Взех телефона и натиснах бутона за бързо набиране. Маги Макфърсън отговори веднага. Съдилищата обикновено затваряха към четири и половина, а прокурорите обикновено бяха на бюрата си през тия последни час-два до края на работното време.

– Ей, стана ли вече време да си тръгваш?

– Холър?

– Аха.

– Какво има? Пиеш ли? Гласът ти е променен.

– Май че тоя път ти ще трябва да ме закараш вкъщи.

– Къде си?

– В „Четирите алчни копелета“.

– Къде?!

– В „Четирите зелени полета“. От доста време съм тук.

– Майкъл, какво…

– Рол Левин е мъртъв.

– Господи, какво…

– Убит е. Така че може ли тоя път ти да ме закараш вкъщи? Пих прекалено много.

– Нека се обадя на Стейси, за да я предупредя, че ще се наложи да поостане до късно при Хейли, после идвам веднага. Не се опитвай да си тръгнеш без мен, нали? Просто стой там.

– Не се бой, барманът няма да ме пусне.

След като затворих телефона, казах на бар-мана, че съм си променил мнението и искам още една половинка, докато чакам да ме приберат. Извадих портфейла и оставих една от кредитните си карти на бара. Той първо я прокара през апарата, после ми донесе гинеса. Толкова дълго налива бирата, изгребвайки пяната навън, за да напълни халбата догоре, че едва я бях опитал, когато се появи Маги.

– Идваш прекалено бързо – измърморих. – Искаш ли нещо за пиене?

– Не, много е рано. Хайде просто да те закарам вкъщи.

– Добре.

Станах от столчето, сетих се да си взема кредитната карта и телефона и напуснах бара, преметнал ръка през раменете й. Имах чувството, че съм излял повече гинес и водка в канала, отколкото в гърлото си.

– Паркирала съм точно отпред – осведоми ме Маги. – „Четирите алчни копелета“, как го измисли това? Да не би собствениците да са четирима?

– Не, алчните копелета са прависти.

– Мерси.

– Не се отнася за теб. Само за адвокати. Ти си прокурорка.

– Колко пи, Холър?

– Някъде между прекалено и адски много.

– Само да не ми повърнеш в колата.

– Обещавам.

Стигнахме до автомобила, един от евтините модели на „Ягуар“. Това беше първата кола, която си купуваше, без да я държа за ръката и да участвам в избора. Беше се спряла на ягуар, защото е него се чувстваше шик, обаче всеки, който разбираше от коли, знаеше, че това си е просто префасониран форд. Не я бях разочаровал. Всичко, което я правеше щастлива, правеше щастлив и мен – освен времето, когато беше смятала, че разводът с мен ще направи живота й по-щастлив. Тогава не се чувствах особено добре.