Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Маги ми помогна да се вмъкна вътре и потеглихме.

– Недей и да заспиваш – на излизане от паркинга прибави тя. – Не знам пътя.

– Просто мини по Лоръл Кениън. Когато стигнеш долу, само завий наляво.

Въпреки че по-натовареният трафик трябваше да е в обратната посока, докато стигнем до Феърхолм Драйв минаха близо четирийсет и пет минути. По пътя й разказах за случилото се с Рол Левин. Тя не реагира като Лорна, защото не го познаваше. Въпреки че с него се знаехме от години и го бях използвал като детектив, бяхме се сприятелили едва след моя развод. Всъщност тъкмо Рол ме беше прибирал вкъщи от „Четирите зелени полета“ не една вечер, докато преживявах края на брака си.

Дистанционното за вратата на гаража ми беше в линкълна, затова й казах просто да паркира на свободното място отпред. Освен това се сетих, че ключът ми за входната врата е на връзката с ключа за колата, която беше конфискувал барманът. Трябваше да минем от долната страна до задната веранда, за да вземем изпод пепелника на масата за пикник резервния ключ, оня, дето ми го беше върнал Рулей. Влязохме през задния вход, който водеше направо в кабинета ми. И по-добре, защото даже в пияно състояние се радвах, че сме избегнали изкачването на стъпалата отпред. Това не само щеше да ме изтощи, но и тя щеше да види гледката и да си спомни за разликите между живота на прокурора и този на алчното копеле.

– А, много мило – рече Маги. – Нашата чаена чашка.

Проследих погледа й до снимката на дъщеря ни, която държах на бюрото си. Зарадва ме мисълта, че неволно съм спечелил още една точка в нейните очи.

– Да – отвърнах и припряно се опитах да измисля начин да се възползвам от това.

– Накъде е спалнята? – попита тя.

– Хм, не бързаш ли много? Надясно.

– Извинявай, Холър, няма да се бавя много. Имам само още два часа до края на работното време на Стейси, а при тоя трафик скоро ще трябва да потегля обратно.

Бившата ми жена ме заведе в спалнята и ние седнахме един до друг на леглото.

– Мерси, че го правиш – казах.

– Предполагам, че едно добро дело заслужава друго – отвърна тя.

– Мислех, че съм получил наградата си оная нощ, когато те закарах у вас.

Маги постави длан на бузата ми, обърна лицето ми към своето и ме целуна. Приех го като потвърждение, че тогава наистина сме се любили. Почувствах се невероятно прецакан, задето не си го спомнях.

– Гинес – облиза устните си тя, когато се отдръпна от мен.

– И малко водка.

– Бива си я комбинацията. Утре сутрин ще те цепи главата.

– Толкова е рано, че ще почне да ме цепи още тая вечер. Знаеш ли какво, защо не идем да вечеряме в „Дан Танас“? Днес Крейг е на входа и…

– Не, Мик. Трябва да се прибирам при Хейли, а ти трябва да си легнеш.

Вдигнах ръце в знак на капитулация.

– Добре де, хубаво.

– Обади ми се утре сутрин. Искам да поговорим, когато изтрезнееш.

– Добре.

– Да ти помогна ли да се съблечеш и да си легнеш?

– Не, ще се справя и сам. Просто ще…

Отпуснах се по гръб и си изух обувките. После се претърколих до ръба на леглото и издърпах чекмеджето на нощното шкафче. Извадих шишенце тиленол и един диск, който бях получил от свой клиент, Димитриъс Фолкс, гангстер от Норуок, наричан на улицата Лил Димън. Веднъж ми беше казал, че една нощ имал видение и знаел, че е предопределен да умре млад от насилствена смърт. Даде ми диска и ме зарече да го пусна, когато го убият. Така и стана. Пророчеството на Димитриъс се сбъдна. Застреляха го от минаваща по улицата кола около шест месеца, след като ми беше дал диска. Отгоре с маркер беше написал „Реквием за Лил Димън“. Всъщност беше направил сборен диск балади от дискове на Тупак.

Пъхнах го в плеъра на нощното шкафче и скоро се разнесе ритмичният ритъм на „Бог да прости мъртвите“. Песента беше поздрав за падналите другари.

– Такива неща ли слушаш? – смаяно се вторачи в мен Маги.

Свих рамене, доколкото можех, опрян на един лакът.

– Понякога. Помага ми да разбера по-добре много мои клиенти.

– Тия хора би трябвало да са в затвора.

– Може би някои. Но много от тях имат какво да кажат, някои са истински поети и тоя тип беше най-добрият.

– „Беше“ ли? Кой е той, оня, дето го застреляха пред автомобилния музей на Уилшир ли?

– Не, ти говориш за Биги Смолс. Това е великият покоен Тупак Шакур.

– Не мога да повярвам, че слушаш такива неща!

– Казах ти. Това ми помага.

– Направи ми една услуга. Недей да ги слушаш пред Хейли.

– Не се тревожи, няма.