Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Трябва ми половинлитрова халба – извика Маги.

Барманът трябва да беше успял да прочете думите по движението на устните й. И като тинейджърка, пренасяна над главите на тълпата на концерт на „Пърл Джем“, до нас стигна чиста чаша, подавана от ръка на ръка. Бившата ми жена я напълни с гинес от пълната кана на масата в сепарето и ние се чукнахме.

– Е, малко по-добре ли се чувстваш от предишната ни среща? – попита тя.

Кимнах.

– Малко.

– Минтън ли ти развали настроението?

Пак кимнах.

– Той, а и ченгетата.

– С оня Корлис ли? Казах им, че е измамник. Всички са като него.

Не отговорих и се опитах да се държа така, като че ли тая информация не е нова за мен и че името Корлис вече ми е познато. Бавно отпих голяма глътка бира.

– Може би не бива да ти го казвам – рече тя. – Но моето мнение е без значение. Щом Минтън е достатъчно тъп да го използва, ти ще откъснеш главата на оня тип, убедена съм.

Сигурно говореше за евентуален свидетел. Само че никъде в следствените материали не се споменаваше за свидетел на име Корлис. Фактът, че тя му няма доверие, ме наведе на мисълта, че Корлис е доносник. Най-вероятно доносник от затвора.

– Откъде знаеш за него? – накрая попитах. – Минтън ли ти каза?

– Не, аз го пратих на Минтън. Каквото и да е мнението ми за неговата информация, бях длъжна да го пратя на следващия прокурор и Минтън трябваше да го прецени.

– Имам предвид, защо се е обърнал към теб?

Тя ми се намръщи, защото отговорът беше очевиден.

– Защото аз поех първото изслушване. Той беше в кошарата. Решил е, че продължавам да работя по делото.

Сега вече разбирах. Името на Корлис започваше с буквата „К“. Бяха извели Рулей пръв, независимо от азбучния ред. Корлис трябваше да е бил в групата затворници, въведени в съдебната зала заедно с него. Беше ни видял с Маги да спорим за гаранцията на клиента ми. И затова си беше помислил, че тя продължава да работи по делото.

– Кога ти се обади? – попитах я.

– Вече и без това ти казах прекалено много, Холър. Няма да…

– Само ми кажи кога ти се обади. Онова изслушване беше в понеделник, значи е било по-късно същия ден, така ли?

Във вестниците и по телевизията изобщо не бяха споменали за това дело. Затова бях любопитен откъде Корлис е получил сведенията, които се опитва да изтъргува с прокуратурата. Трябваше да приема, че не идват от Рулей. Бях съвсем сигурен, че съм уплашил клиента си достатъчно, за да си държи езика зад зъбите. При отсъствието на медийна информация, оставаше доносникът да черпи сведенията си от прочетените в съда обвинения и от препирните ни с Маги около пускането на Рулей под гаранция.

Това стигаше, осъзнах аз. Маги много конкретно беше описала травмите на Реджина Кампо в опита си да направа впечатление на съдията, за да задържи Рулей в ареста. Щом е бил в съда, Корлис разполагаше с всички необходими подробности, за да съчини признание, ужким получено от моя клиент. Прибавете към това близостта му до Рулей и ето, че се ражда затворнически доносник.

– Да, обади ми се привечер в понеделник – накрая потвърди Маги.

– А защо смяташ, че е измамник? И преди го е правил, затова ли? Тоя тип е професионален доносник, нали така?

Опипвах на сляпо и тя го знаеше. Поклати глава.

– Сигурна съм, че ще научиш всичко необходимо от следствените материали. Не може ли просто да изпием приятелски по една половинка? След около час ще трябва да си тръгвам.

Кимнах, обаче исках да узная още.

– Знаеш ли какво? Сигурно си изпила достатъчно гинес за един Свети Патрик. Какво ще кажеш да се измъкнем от тук и да си намерим нещо за хапване?

– Защо, за да продължиш да ме разпитваш за делото ли?

– Не, за да поговорим за дъщеря си.

Тя присви очи.

– Случило ли се е нещо?

– Поне аз не знам. Но исках да поприказваме за нея.

– Къде ще ме заведеш на вечеря?

Споменах един скъп италиански ресторант на „Вентура“ в Шърман Оукс и погледът й се стопли. Бяхме ходили там да празнуваме годишнини от сватбата и нейното забременяване. Апартаментът ни, в който Маги продължаваше да живее, се намираше на „Дикенс“, само на няколко преки оттам.

– Мислиш ли, че ще успеем да вечеряме там за един час? – усъмни се бившата ми жена.

– Ако тръгнем веднага и поръчаме нещо наслуки.

– Дадено. Чакай да се сбогувам набързо.

– Аз ще карам.

И добре, че карах аз, защото тя не вървеше много стабилно. Трябваше да се придвижим до линкълна хълбок до хълбок, после й помогнах да се настани на седалката.