Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Така че не знам. Мислех дали да не измислим някакъв график, нали разбираш? Да го направим редовно. Тя може даже понякога да спи вкъщи – искам да кажа, ако пожелае.

– Сигурен ли си? Всичко това е ново за теб.

– Ново е, защото досега не знаех нищо за това. Когато беше по-малка и не можех да общувам с нея, не знаех какво да я правя. Чувствах се неловко. Вече не. Обичам да си говоря с нея. Да съм с нея. Научавам повече от нея, отколкото тя от мен, определено.

Изведнъж усетих дланта й върху крака си под масата.

– Страхотно – каза Маги. – Много се радвам да го чуя от теб. Само че хайде да не бързаме. През последните четири години не си бил често с нея и няма да допусна да храни напразни надежди само за да я разочароваш с нещо.

– Разбирам. Можем да го направим както ти искаш. Само ти казвам, че съм на разположение. Обещавам.

Тя се усмихна. Искаше й се да ми вярва. Дадох и на себе си същото обещание, каквото току-що бях дал и на нея.

– Добре, чудесно. Наистина се радвам, че го искаш. Хайде да вземем календар, да определим някои дати и да видим как ще тръгне.

Бившата ми жена отдръпна ръката си и ние продължихме да се храним в мълчание, докато почти не приключихме. После Маги пак ме сюрпризира.

– Съмнявам се, че ще мога да карам тая вечер – заяви тя.

Кимнах.

– И аз си мислех същото.

– Ти ми се струваш трезвен. Изпи само една половинка в…

– Не, имах предвид, че си мислех същото за теб. Но не се бой, ще те закарам у вас.

– Мерси.

Маги се пресегна през масата и постави длан върху китката ми.

– А ще ме върнеш ли при колата ми утре сутрин?

И сладко ми се усмихна. Погледнах я, опитвайки се да прочета лицето на тая жена, която преди четири години ми беше показала пътя. Жената, раздялата с която така и не бях успял да преживея или преодолея. Тъкмо това беше станало причина за следващата ми връзка, макар още отначало да бях знаел, че нищо няма да се получи. – Естествено – обещах. – Ще те върна.

На сутринта се събудих и заварих осемгодишната си дъщеря да спи между мен и бившата ми съпруга. Светлината се процеждаше през витражния прозорец високо на стената. Когато живеех там, тоя прозорец винаги ме тормозеше, защото пропускаше прекалено много светлина прекалено рано сутрин. Вторачен в отраженията, които хвърляше по полегатия таван, аз си припомних случилото се предишната нощ. В ресторанта бях изпил само една чаша от бутилката вино. Когато бях закарал Маги у тях, дъщеричката ни вече спеше – в собственото си креватче.

След като освободи детегледачката, бившата ми жена отвори нова бутилка вино. След като я допихме, тя ме хвана за ръка и ме заведе в стаята, в която бяхме спали заедно четири години, ала не и през последните четири. Сега ме смущаваше това, че паметта ми е погълнала цялото вино и не си спомнях дали завръщането в спалнята е било триумфално. Не си спомнях също какви думи сме изрекли, какви обещания може да сме си дали.

– Не е честно към нея.

Обърнах глава на възглавницата. Маги беше будна. И се взираше в ангелското личице на нашата спяща дъщеричка.

– Кое не е честно?

– Да се събуди и да те завари тук. Това може да подхрани надеждите й или просто дай даде грешна представа.

– Как се е озовала тук?

– Аз я донесох. Сънува кошмар.

– Често ли сънува кошмари?

– Обикновено когато спи сама. В стаята си.

– Значи постоянно спи тук, така ли?

Нещо в тона ми я подразни.

– Не започвай. Нямаш представа какво е сам да гледаш дете.

– Знам. Нищо не искам да кажа. Как да постъпя, да си тръгна, преди тя да се събуди ли? Мога да се облека и да се престоря, че току-що съм се отбил да те върна при колата ти.

– Не знам. Засега се облечи. Опитай се да не я събудиш.

Измъкнах се от кревата, събрах си дрехите и отидох във външната баня. Смущаваше ме огромната промяна, настъпила в поведението на Маги от предишната нощ. От алкохола, заключих. Или може би нещо, което съм сторил или казал, след като бяхме стигнали в апартамента. Бързо се облякох, върнах се по коридора до спалнята и надникнах.

Хейли още спеше. Разперила ръчички върху двете възглавници, тя приличаше на ангелче с крила. Маги нахлузваше тениска с дълги ръкави върху старо долнище от анцуг, което носеше още откакто бяхме женени. Влязох и се приближих до нея.

– Ще изляза и ще се върна – прошепнах й.

– Какво? – тросна ми се тя. – Нали щеше да ме върнеш при колата?

– Помислих си, че не искаш тя да се събуди и да ме види тук. Затова ще изляза, ще донеса кафе и още нещо и ще се върна след час. Можем заедно да отидем при колата ти и после да закарам Хейли на училище. Даже по-късно ще я взема, ако искаш. Календарът ми днес е чист.