Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Хейли е прекарала чудесно в събота – рече ми тя. – Още говори какво сте правили. Каза, че и тоя уикенд ще се видите.

– Да, ако си съгласна.

– Добре ли си? Изглеждаш ми малко замаян.

– Тая седмица ми е много напрегната. Радвам се, че утре нямам нищо. Как е по-удобно за Хейли, в събота или неделя?

– Без значение. Да не идваш от среща с Тед за делото? Рулей?

– Да. Изложи ми предложението си.

Повдигнах куфарчето си, за да покажа, че нося офертата на прокуратурата в себе си.

– Сега ще трябва да се опитам да му я пробутам – прибавих. – Няма да е лесно. Човекът твърди, че не бил го извършил.

– Нали всички казват така.

– Не като него.

– Е, успех.

– Мерси.

Разделихме се и тръгнахме в противоположни посоки. После си спомних нещо и извиках подире й:

– Ей, честит Свети Патрик.

– А?

Тя се обърна и се запъти към мен.

– Стейси ще поостане няколко часа с Хейли, а ние отиваме след работа в „Четирите зелени полета“. Какво ще кажеш за една половинка зелена бира?

„Четирите зелени полета“ беше ирландски пъб недалеч от общинския център. Често го посещаваха и прокурори, и адвокати. Враждебността поомекваше под въздействието на гинес със стайна температура.

– Не знам – отвърнах. – Май че ще се наложи да отида в Долината, за да се срещна с клиента си, обаче човек никога не знае, може и да се върна.

– Е, аз ще остана само до осем, после трябва да отида да освободя Стейси.

– Ясно.

Пак се разделихме и аз напуснах сградата на съда. Пейката, на която бях седял с Рулей и после с Кърлин, беше свободна. Седнах, отворих си куфарчето и извадих следствените материали, които бях получил от Минтън. Прелистих докладите, които Левин вече ми беше дал. Като че ли нямаше нищо ново, докато не се натъкнах на сравнителен анализ на пръстови отпечатъци, който потвърждаваше, че кървавите следи по ножа принадлежат на моя клиент Луис Рулей, нещо, което още отначало знаехме.

Това все още не беше достатъчно, за да оправдае поведението на прокурора. Продължих да търся и най-после го открих в анализа на оръжието. Докладът на Левин тотално се различаваше от тоя, сякаш се отнасяше за друго дело и за друго оръжие. Докато го прелиствах, по челото ми избиха капки пот. Бяха ме прекарали. Бях се посрамил на срещата с Минтън, нещо повече, бях се издал преждевременно за коза си. Той разполагаше със записа от „Морганс“ и имаше колкото си иска време, за да се подготви за него в съда.

Накрая затръшнах папката и извадих мобилния си. Левин отговори след две иззвънявания.

– Как мина? – попита той. – С премии за всички ли?

– Не точно. Знаеш ли къде е офисът на Рулей?

– Да, на Канън в Бевърли Хилс. Имам точния адрес.

– Чакай ме там.

– Сега ли?

– Ще пристигна след половин час.

Натиснах бутона и прекъснах разговора без повече дискусии. После се обадих на Ърл. Трябва да беше със слушалките, защото вдигна на седмото иззвъняване.

– Ела да ме вземеш – наредих. – Отиваме в Долината. Затворих и станах от пейката. Докато вървях към отвора между сградите на двете съдилища, откъдето щеше да ме вземе Ърл, кипях от гняв. Към Рулей, към Левин и главно към себе си. В същото време обаче осъзнавах и положителната страна на нещата. Едно беше сигурно – на хоризонта пак се мержелееха много пари. Щеше да се стигне до процес, освен ако Рулей не приемеше предложението на прокуратурата. А ми се струваше, че вероятността за това е горе-долу същата като вероятността, в Лос Анджелис да завали сняг. Можеше да се случи, само че нямаше да повярвам, докато не видя.

Когато искат да хвърлят малки състояния за дрехи и бижута, богаташите в Бевърли Хилс отиват на Родео Драйв. Когато искат да хвърлят големи състояния за къщи и апартаменти, отиват на няколко преки оттам на Канън Драйв, където са скъпарските фирми за недвижими имоти. На златни стативи в техните зали, като произведения на Пикасо и Ван Гог, са изложени снимки на оферти за много милиони долари. Тъкмо там намерих „Уиндзор Резиденшъл Истейтс“ и Луис Рулей в четвъртък следобед.

Когато пристигнах, Рол Левин вече чакаше – при това буквално. Бяха го задържали в чакалнята с бутилка минерална вода, защото Луис водел служебни разговори по телефона в кабинета си. Секретарката, прекалено почерняла от слънцето блондинка, с коса, която висеше от едната страна на лицето и като сърп, ме осведоми, че ще можем да влезем само след още няколко минути. Кимнах и се отдръпнах от бюрото й.

– Искаш ли да ми обясниш какво става? – попита Левин.