Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Добре де, добре.

– Щом не си следвал право, къде си бил?

Рулей поклати глава.

– Никъде. Просто не правих нищо една година. Най-често киснех в апартамента си край кампуса, четях и размишлявах какво искам да правя нататък. Със сигурност знаех само, че не искам да стана адвокат. Не се обиждай.

– Не се обиждам. Значи си висял там цяла година и накрая си започнал да продаваш недвижими имоти на богаташи.

– Не, това стана по-късно.

Той срамежливо се засмя.

– Всъщност реших да стана писател – в колежа учих английска литература – и се опитах да напиша роман. Не ми трябваше много време, за да установя, че не ме бива. Накрая отидох да работя при майка. Тя така поиска.

Успокоих се. Гневът ми и без това до голяма степен беше демонстративен. Опитвах се да го загрея за по-сериозен разпит. И смятах, че вече е готов.

– Е, след като вече си чист и си признаваш всичко, Луис, разкажи ми за Реджи Кампо.

– Какво по-точно?

– Щеше да й платиш за секса, нали?

– Какво те кара да…

Накарах го да млъкне, като спрях отново и го сграбчих за единия ревер на скъпото му сако. Беше по-висок и по-едър от мен, обаче аз имах предимството в тоя разговор. Притисках го.

– Отговори на въпроса, мама му стара.

– Добре де, да, щях дай платя. Но как разбра?

– Защото съм адски печен адвокат. Защо не ми го каза още първия ден? Не разбираш ли колко сериозно променя това случая?

– Заради майка ми. Не исках майка ми да узнае, че… нали разбираш.

– Хайде да седнем, Луис.

Заведох го при една от дългите пейки до участъка. Там имаше много място и никой не можеше да ни чуе. Седнах в средата на пейката и той се настани от дясната ми страна.

– Майка ти изобщо не беше там, когато разговаряхме за делото. Струва ми се, че не беше и когато приказвахме за Калифорнийския университет.

– Обаче Сесил беше, а той й казва всичко.

Кимнах и мислено си отбелязах отсега нататък напълно да отрежа достъпа на Сесил Добс до информация по делото.

– Добре, мисля, че разбирам. Но докога щеше да си мълчиш? Не виждаш ли, че това променя всичко?

– Да не съм адвокат!

– Нека ти обясня накратко системата, Луис. Знаеш ли какъв съм аз? Неутрализатор. Работата ми е да неутрализирам аргументите на прокурора. Да взема абсолютно всяко едно доказателство и да измисля как да го елиминирам. Представи си ме като някой от уличните жонгльори по тротоарите във Венис. Виждал ли си ония момчета, дето въртят на малки пръчки цял куп чинии?

– Да, струва ми се. Отдавна не съм ходил там.

– Няма значение. Жонгльорът поставя по една чиния върху всяка пръчка и започва да върти чиниите, така че да не падат. Едновременно завърта адски много и обикаля от една на друга, като не оставя нито една да падне на земята. Чат ли си?

– Да. Разбирам.

– Е, това са аргументите на прокуратурата, Луис. Цял куп въртящи се чинии. И всяка една от тях е отделно доказателство срещу теб. Моята работа е да спра всяка чиния и да я ударя толкова силно в земята, че да се строши и повече да не може да се използва. Ако в синята чиния е кръвта на жертвата по ръцете ти, трябва да измисля как да я строша. Ако в жълтата чиния е ножът с твоите кървави пръстови отпечатъци, пак трябва да я строша тая пущина. Да ги неутрализирам. Разбираш ли?

– Да, разбирам. Аз…

– Виж сега, насред всички тия чинии има една голяма. Тя е цяло блюдо, Луис, и ако падне, ще повлече всичко със себе си, всяка от чиниите. Цялото дело ще се провали. Знаеш ли кое е това блюдо, Луис?

Той отрицателно поклати глава.

– Това голямо блюдо е жертвата, главният свидетел срещу теб. Ако успеем да съборим това блюдо, цялото шоу свършва и тълпата се разотива.

Зачаках да видя дали ще реагира. Мълчеше.

– Луис, ти почти две седмици кри от мен метода, чрез Който мога да съборя голямото блюдо. А той е във въпроса за Причината. Защо му е на човек с пари на разположение, ролекс на ръката, порше на паркинга и адрес в Холмби Хилс да използва нож, за да получи секс от жена, която и без това го продава? Когато го сведеш до тоя въпрос, делото започва да се срива, Луис, защото отговорът е елементарен. Не му трябва. Здравият разум подсказва, че не му трябва. И когато стигнеш до това заключение, всички чинии престават да се въртят. Виждаш инсценировката, виждаш капана и сега вече обвиняемият започва да прилича на жертва.

Погледнах го.

– Съжалявам – кимна той.

– И трябва да съжаляваш. Делото щеше да се провали още преди почти две седмици и сега сигурно нямаше да седим тук, ако беше откровен с мен отначало.