Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Адски много от клиентите ми са като Сам Скейлс. Безнадеждно вярват, че зад вратата има светлина. И аз съм оня, който трябва да им каже, че вратата е заключена и че и без това крушката отдавна е изгоряла.

– Тогава сигурно трябва да го приема – отвърна той, вперил в мен очи, които ме обвиняваха, че не съм измислил как да го измъкна.

– Ти решаваш. Ако искаш процес, имаш го. Ще се изложиш на опасност да те осъдят на десет години плюс още една, която ти остава от условната присъда. Адски ще ги вбесиш и може да те предадат на ФБР, а пък феберейците ще ти лепнат обвинение за измама с междущатски комуникационни средства, ако решат.

– Чакай да те питам нещо. Ако отидем на процес, има ли шанс да спечелим?

За малко да се изсмея, само че все още изпитвах известно съчувствие към него.

– Не, Сам, няма такъв шанс. Не слушаш ли какво ти приказвам от два месеца? Яко са те пипнали. Не можеш да спечелиш. Но аз съм тук, за да правя каквото ти искаш. Както ти казах, ако искаш процес, имаш го. Обаче трябва да те предупредя, че ако отидем на процес, ще трябва да накараш майка си пак да ми плати. Платено ми е само до днес включително.

– Колко ти е платила досега?

– Осем хиляди.

– Осем бона! Това са й парите от пенсионния фонд, ебати!

– Изненадан съм, че изобщо й е останало нещо в пенсионния фонд, след като ти си й син.

Той остро ме изгледа.

– Извинявай, Сам. Не биваше да го казвам. Доколкото съм чувал от нея, ти си добър син.

– Мама му стара, трябваше да завърша право, ебати. И ти си същият измамник като мен. Знаеш ли какво, Холър? Само тая тапия, дето са ти я дали, прави работата ти законна, нищо повече.

Винаги обвиняват адвокатите, че си изкарват прехраната. Сякаш е престъпление да искаш да ти плащат, задето работиш. Това, което сега ми казваше Сам, щеше да ме накара яростно да избухна, когато бях младо адвокатче с една-две години практика след университета. Обаче оттогава бях чувал същата обида толкова много пъти, че вече просто не й обръщах внимание.

– Какво да ти кажа, Сам? Вече сме водили тоя разговор.

Той кимна и не отговори. Реших да приема, че е съгласен с предложението на прокуратурата. Четири години в щатски затвор и десет хиляди долара глоба, после още пет години условно. Щеше да излезе след две и половина, обаче условната присъда щеше да бъде дамоклев меч за роден измамник като него и нямаше да остане невредим. След няколко минути се изправих и излязох от помещението. Почуках на външната врата и шериф Фрей ме пусна в съдебната зала.

– Може да го доведеш.

Заех мястото си на масата на защитата и скоро Фрей доведе Скейлс, който се настани до мен. Още беше с белезници. Не ми каза нищо. След още няколко минути от офиса си на петнайсетия етаж слезе Глен Бернаскони, прокурорът, който работеше в сто двайсет и четвърта, и аз му съобщих, че сме готови да приемем досъдебното споразумение.

В единайсет часа съдията Джудит Шампейн излезе от кабинета си и Фрей призова за тишина. Тя беше дребна привлекателна блондинка, бивша прокурорка, която работеше в системата поне откакто и аз бях в нея. Шампейн беше от старата школа, справедлива, но строга и управляваше съда си като феодално имение. Понякога даже водеше кучето си, немска овчарка на име Джъстис [8], да работи с Нея. Ако съдията имаше някаква свобода на действие, на Сам Скейлс щеше да му се стъжни. Ето какво бях сторил за него, независимо дали го знаеше. С тая сделка му бях спасил кожата.

– Добро утро – поздрави Шампейн. – Радвам се, че днес успяхте да дойдете, господин Холър.

– Извинявайте, Ваша светлост. Задържах се в съда на господин Флин в Комптън.

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Тя познаваше Флин. Всички го познаваха.

– Заради деня на свети Патрик, несъмнено – подметка съдията.

– Да, Ваша светлост.

– Разбрах, че имаме споразумение по делото на Цунами Свенгали.

Тя побърза да погледне съдебната стенографка.

– Зачеркни последното, Мишел.

После пак се обърна към мен и прокурора.

– Разбрах, че имаме споразумение по делото „Скейлс“. Така ли е?

– Точно така – потвърдих. – Готови сме да сключим споразумение.

– Добре.

Бернаскони прочете половината задължителни правни формули, другата половина каза наизуст. Скейлс се отказа от правото си на бърз процес и се призна за виновен. Това бяха единствените му думи. Съдията прие споразумението и му даде съответната присъда.

– Късметлия сте, господин Скейлс – завърши тя. – Според мен господин Бернаскони проявява голямо великодушие към вас. На негово място нямаше да постъпя така.