Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

В тоя момент осъзнах истинската причина за гнева си – не беше заради закъснението на Рулей, заради лъжата му, нито задето Сам Скейлс ме нарече законен измамник. А защото виждах как големите пари ми се изплъзват. В това дело нямаше да има процес, нямаше да има шестцифрен хонорар. Щях да имам късмет, ако запазех капарото, което бях получил. Делото щеше да приключи още днес, когато отидех в прокуратурата и разкажех на Тед Минтън какво ми е известно и с какво разполагам.

– Съжалявам – пак изхленчи Рулей. – Не исках да оплесквам нещата.

Забих поглед в земята между краката си. Без да го поглеждам, вдигнах ръка и я поставих на рамото му.

– Извинявай, че ти се разкрещях така, Луис.

– Какво ще правим сега?

– Имам да ти задам още няколко въпроса за оная вечер. После ще отида в оная сграда ей там, при прокурора, и ще съборя всички чинии. Предполагам, че когато изляза оттам, делото вече ще е приключило и ти ще можеш да продължиш да показваш своите имоти на богаташите.

– Просто ей така ли?

– Ами формално прокурорът може да поиска да отиде в съда и да помоли съдията да приключи делото.

Рулей смаяно зяпна.

– Господин Холър, не мога да изразя с думи колко…

– Викай ми Мики. Извинявай за преди малко.

– Няма нищо. Благодаря. Какво искаш да ме попиташ?

Замислих се. Всъщност нямах нужда от нищо повече, за да се срещна с Минтън. Оръжията ми бяха заредени и насочени. Аз бях ходещо доказателство.

– Какво пишеше в бележката? – попитах го.

– В коя бележка?

– Оная, дето ти я е дала на бара в „Морганс“?

– А, пишеше адреса й, отдолу беше написала „четиристотин долара“, а най-отдолу – „Ела след десет“.

– Жалко, че не разполагаме с нея. Но мисля, че и това стига.

Кимнах и си погледнах часовника. До срещата ми оставаха още петнайсет минути, ала бях приключил с Рулей.

– Можеш да си вървиш, Луис. Ще ти се обадя, когато всичко приключи.

– Сигурен ли си? Бих могъл да те почакам тук, ако искаш.

– Не знам колко ще продължи. Ще трябва да му изложа всичко. Той сигурно ще поиска да отнесе въпроса към шефа си. Може да се позабавя.

– Добре тогава, ще си вървя. Но ще ми се обадиш, нали?

– Да, ще ти се обадя. Сигурно ще отидем при съдията в понеделник или вторник и тогава всичко ще приключи официално.

Рулей протегна ръка и аз я стиснах.

– Мерси, Мик. Ти си върхът. Знаех, че си най-добрият адвокат, когато поисках да те наема.

Проследих го с поглед, докато прекосяваше площада и минаваше между двете съдебни, сгради към обществения паркинг.

– Да, най-добрият съм – казах си.

Усетих нечие присъствие и когато се обърнах, видях, че на пейката до мен сяда мъж. Той ме погледна и двамата едновременно се познахме. Беше Хауърд Кърлин, детектив от отдел „Убийства“ във ваннайския участък. Бяхме се сблъсквали в няколко дела през годините.

– Я кой бил тук – рече той. – Гордостта на Калифорнийската адвокатска колегия. Да не би да си говореше сам?

– Възможно е.

– Това може да навреди на един адвокат, ако се разчуе.

– Не ме е страх. Как я караш, детектив?

Кърлин развиваше сандвич, който беше извадил от кафява книжна торба.

– Напрегнат ден. Късен обяд.

От опаковката се показа сандвич с фъстъчено масло. В него имаше още един пласт с нещо друго, обаче не беше желе. Не знаех какво е. Погледнах си часовника. Оставаха ми няколко минути, преди да се наредя на опашката пред детекторите за метал на входа на съдебната сграда, ала не бях сигурен, че искам да ги прекарам с Кърлин и неговия отвратителен наглед сандвич. Помислих си дали да повдигна въпроса за оправдаването на Блейк, да понатрия носа на полицията, обаче детективът ме изпревари.

– Как я кара моят човек Хесус? – попита той.

Кърлин ръководеше следствието по делото на Хесус Менендес. Беше го гепил толкова яко, че Хесус нямаше друг избор, освен да се признае за виновен и да се надява на чудо.

– Не знам – отвърнах. – Вече не се чувам с него.

– Да, сигурно щом се признаят за виновни и ги приберат на топло, вече не са ти от голяма полза. Няма обжалване, няма нищо.

Кимнах. Всички ченгета гледаха с предубеждение на адвокатите. Сякаш бяха убедени, че собствените им действия и разследвания не подлежат на съмнения и упреци. Не вярваха в правосъдна система, основана на гаранции и уравновесяване.

– Също като теб, предполагам – отговорих аз. – До следващия случай. Надявам се напрегнатият ти ден да означава, че работиш, за да ми осигуриш нов клиент.

– Аз не гледам така на нещата. Но се питам дали нощем спиш добре.