Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Това беше единственото заведение, което не познавах.

– На „Вентура“ до Уайт Оук. Не съм приказвал с никого. Беше фрашкано, обаче никоя не ми хвана окото.

– Барманите познават ли те?

– Не, едва ли. Не ходя там чак толкова често.

– Обикновено преди третия опит ли вадиш късмет?

– Не, обикновено просто се отказвам след втория.

Кимнах, за да спечеля малко време да помисля още какво да го попитам, преди да стигнем до случилото се в дома на жертвата.

– Колко време остана в „Ламплайтър“?

– Около час, струва ми се. Или малко по-малко.

– На бара ли? Колко изпи?

– Да, изпих две чаши на бара.

– Общо колко изпи снощи, преди да отидеш в апартамента на Реджи Кампо?

– Хм, най-много четири. За два, два и половина часа. Оставих едната си чаша в „Морганс“ недопита.

– Какво пи?

– Мартини. „Грей Гуус“.

– В някой от баровете плащал ли си с кредитна карта? – за пръв път се обади Левин.

– Не – отвърна Рулей. – Когато излизам, винаги плащам в брой.

Погледнах детектива и зачаках да видя дали има още въпроси. В момента той знаеше за случая повече от мен. Кимна ми. Беше приключил.

– Добре. По кое време стигна при Реджи?

– В десет без дванайсет минути. Погледнах си часовника. Не исках да почукам на вратата й по-рано.

– И какво прави до десет?

– Изчаках на паркинга. Тя беше казала десет, затова изчаках дотогава.

– Видя ли да излиза мъжа, с когото тя си е тръгнала от „Морганс“?

– Да, видях го. Качих се чак след като той си замина.

– Каква кола караше? – попита Левин.

– Жълт корвет. Модел от деветдесетте. Не знам точно коя година.

Детективът отново кимна. Нямаше повече въпроси. Знаех, че просто се опитва да изясни подробностите около мъжа, който беше ходил в апартамента на Кампо преди Рулей. Продължих.

– Та той си тръгва и ти влизаш. Какво става по-нататък?

– Влизам в блока и нейният апартамент е на втория етаж. Качвам се, чукам на вратата, тя отваря и аз влизам.

– Чакай малко. Не искам съкратената версия. Как се качи? По стълбището ли или с асансьора? Разказвай подробно.

– С асансьора.

– Някой друг качи ли се с теб? Видя ли те някой?

Той поклати глава. Дадох му знак да продължи.

– Тя открехна вратата, видя, че съм аз, и ми каза да вляза. Имаше коридор, така че нямаше много място. Подминах я, за да я оставя да затвори. Така тя се озова зад мен. И затова не видях какво става. Тя държеше нещо в ръка. Удари ме с него и аз паднах. Моментално изгубих съзнание.

Известно време помълчах, докато обмислях думите му и се опитвах да си представя ситуацията.

– Значи преди да се случи каквото и да било, тя просто те повали на пода, така ли? Без да ти каже нищо, без да извика, просто се приближава отзад и фрас.

– Точно така.

– Добре, а после? Какво си спомняш след това?

– Още ми е доста мъгляво. Помня, че дойдох на себе си и двама типове седяха отгоре ми. Притискаха ме на пода. И тогава пристигна полицията. И бърза помощ. Седях, облегнат с гръб на стената, и ръцете ми бяха оковани в белезници. Един санитар ми тикаше амоняк или нещо подобно под носа. Тогава вече наистина се свестих.

– Още ли беше в апартамента?

– Да.

– Къде беше Реджи Кампо?

– Седеше на дивана и друг санитар обработваше лицето й. Тя ревеше и разправяше на другото ченге, че съм й се бил нахвърлил. Пълни лъжи. Че съм я изненадал на входа и съм я ударил. Бил съм й казал, че ще я изнасиля и после ще я убия. Не съм правил нищо подобно. Извъртях се, за да видя ръцете си, които бяха оковани зад гърба ми. И видях, че са пъхнали едната ми длан в найлонова торба. Забелязах кръв по дланта си и тогава загрях, че всичко е инсценировка.

– Какво искаш да кажеш?

– Тя е намазала дланта ми с кръв, за да изглежда, че съм го направил. Обаче кръвта беше по лявата ми ръка. Аз не съм левак. Ако исках да ударя някого, щях да използвам дясната си ръка.

Той замахна с десния си юмрук, за да илюстрира думите си в случай, че не съм го разбрал. Изправих се от мястото си и отидох до прозореца. Вече сякаш бях по-високо от слънцето. Гледах залеза. Разказът на Рулей ме смущаваше. Струваше ми се толкова невероятен, че можеше да е истина. И тъкмо това ме безпокоеше. Винаги се боях, че може да не позная невинността. Вероятността да я срещна в моята работа бе толкова малка, че се опасявах, че няма да съм готов, когато се сблъскам с нея. Че ще я пропусна.

– Добре, да поговорим за това – все още застанал с лице към слънцето, продължих аз. – Казваш, че ти е намазала ръката с кръв, за да инсценира нападение. И е намазала лявата ти ръка. Обаче, ако е искала да те обвини, нямаше ли да намаже с кръв дясната ти ръка, тъй като мнозинството хора са десняци? Нямаше ли да се съобрази с това?