Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Обърнах се към масата и видях, че всички ме гледат неразбиращо.

– Казваш, че е открехнала вратата и после те е пуснала. Видя ли лицето й?

– Не цялото.

– Какво успя да видиш?

– Окото й. Лявото й око.

– Изобщо успя ли да видиш дясната половина на лицето й? Например когато си влязъл?

– Не, тя остана зад вратата.

– Точно така! – възкликна Левин. – Когато е отишъл при нея, тя вече е била пребита. Скрила се е от него, после той влиза и тя го поваля. Всички рани са били по дясната половина на лицето й и това е налагало да намаже с кръв лявата му ръка.

Кимнах, обмисляйки логиката на обяснението. Изглеждаше безупречна.

– Добре. – Отново се обърнах към прозореца и продължих да крача напред-назад. – Струва ми се, че така ще се получи. Виж, Луис, ти ни каза, че и по-рано си виждал тая жена из баровете, но никога не си бил с нея. Значи е непозната. Каква е причината да го направи? Защо й е да инсценира всичко това?

– За пари.

Обаче не отговори Рулей. А Добс; Извърнах се от прозореца и се вторачих в него. Знаеше, че се е обадил, без да го питат, но явно не му пукаше.

– Очевидно е – продължи адвокатът. – Тя иска пари от него, от семейството. В момента сигурно вече подават гражданския иск. Наказателните обвинения са само прелюдия към иска, към паричните претенции. Ето каква е всъщност целта й.

Седнах си на мястото и срещнах погледа на Левин.

– Днес видях снимка на тая жена в съда – осведомих ги. – Половината й лице беше смазано. Искаш да кажеш, че това трябва да бъде нашата защита, така ли? Че сама си е нанесла раните?

Левин разтвори папката си и извади лист хартия – черно-бяло копие на снимката, която ми беше показала Маги Макфърсън. Подутото лице на Реджи Кампо. Източникът на Левин си го биваше, обаче не чак толкова, че да му даде самата фотография. Той плъзна копието по масата към Добс и Рулей.

– Ще получим истинските снимки като веществени доказателства – поясних аз. – Те изглеждат по-зле, много по-зле, и ако приемем твоята версия, съдебните заседатели… разбира се, ако се стигне до съдебни заседатели, ще трябва да повярват, че го е направила сама.

Наблюдавах Рулей, докато разглеждаше снимката. Ако наистина беше нападнал Реджи Кампо, той с нищо не го издаде. Лицето му остана абсолютно безизразно.

– Знаете ли какво? – казах аз. – Ще ми се да си мисля, че съм добър адвокат и че ме бива да убеждавам, когато става въпрос за съдебни заседатели. Но даже на мен ми е трудно да повярвам в тая версия.

Сега беше ред на Рол Левин да продължи разпита в заседателната зала. Бях разговарял с него на път за Сенчъри Сити, нагъвайки сандвич с печено говеждо. Бях включил мобилния си в аудиосистемата на колата и бях инструктирал шофьора да си сложи слушалките на емпетри плеъра, който му бях купил още през първата седмица на служба при мен. Левин ми предаде основните факти по случая, колкото да мога да проведа първоначалния разпит на клиента. Сега детективът щеше да поеме щафетата и да използва полицейските доклади и веществените доказателства, за да опровергае версията на Луис Рулей за събитията, да ни покаже с какво ще разполага прокурорът. Поне отначало исках да го направи Левин, защото ако се наложеше да играем на добър и лош защитник, Рулей трябваше да ме харесва и да ми има доверие. Исках аз да съм добрият защитник.

Рол имаше и бележки, освен копията на снимките на полицейските доклади, с които се беше сдобил от своя източник. Всичко това бяха материали, които защитата със сигурност щеше да получи преди процеса, но обикновено изтичаха седмици, докато минат по съдебните канали, а на него му бяха отнели само няколко часа. Докато говореше, той се консултираше с тия документи.

– В десет и единайсет минути снощи в централата на лосанджелиската полиция се обадила Реджина Кампо, живуща на Уайт Оук Булевард хиляда седемстотин и шейсет, апартамент двеста и единайсет. Тя съобщила, че в дома й проникнал мъж, който я нападнал. Най-близката патрулка се отзовала на повикването и пристигнала в апартамента в десет и седемнайсет. Предполагам, че не са имали друга работа, защото са действали доста бързо. По-бързо от средното време, което им е нужно, за да реагират на съобщение за физическо насилие. Така или иначе, полицаите били посрещнати на паркинга от госпожица Кампо, която заявила, че е избягала от апартамента след нападението. Тя им съобщила, че в дома й били двама съседи, Едуард Търнър и Роналд Аткинс, които пазели насилника. Полицай Сантос се качил в апартамента, където заварил заподозрения насилник, по-късно разпознат като господин Рулей, да лежи на пода, държан от Търнър и Аткинс.