Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– В офиса ми, чака. Ще заведа Рулей там веднага щом го пуснат. Не би трябвало да се забавим още много.

– Мейси там ли е?

– Естествено, че е там.

– Добре, ще му се обадя.

Прекъснах и натиснах бутона за бързо избиране на „Изплащане на гаранции «Свобода»“. Отговори ми секретарката на Валенцуела.

– Мейси, обажда се Мик. Би ли ме свързала с господин Добс?

– Веднага, Мик.

След няколко секунди чух гласа на адвоката. Стори ми се смутен от нещо.

– Тук Сесил Добс – за всеки случай ме осведоми той.

– Обажда се Мики Холър. Как вървят нещата там?

– Ами като вземеш предвид, че пренебрегвам задълженията си към други клиенти, докато вися тук и чета списания отпреди една година, не много добре.

– Не вършиш ли работа по мобилния?

– Върша, не е там проблемът. Клиентите ми не са хора за мобилен. При тях е нужен личен контакт.

– Ясно. Мога да те зарадвам. Чувам, че нашето момче всеки момент ще излезе на свобода.

– Нашето момче ли?

– Господин Рулей. Валенцуела би трябвало да го измъкне най-много до час. Сега отивам да се срещна с един клиент, но както ти казах по-рано, следобед съм свободен. Искаш ли да се срещнем, за да обсъдим делото с общия си клиент, или предпочиташ да го поема сам?

– Не, госпожа Уиндзор държи отблизо да следя какво става. Всъщност и тя може да поиска да присъства.

– Нямам нищо против да се запозная с госпожа Уиндзор, обаче когато се отнася до обсъждане на делото, ще присъства само защитата. С други думи, ти, но не и майката. Ясно?

– Разбирам. Да речем в четири, в моя офис. Ще закарам Луис там.

– Ще дойда.

– Моята кантора използва опитен детектив. Ще го поканя да присъства на срещата.

– Няма нужда, Сесил. Аз си имам детектив и той вече работи по случая. Ще се видим в четири.

Затворих, преди Добс да влезе в спор за това кой детектив да използваме. Трябваше да внимавам да не наложи контрол върху разследването, подготовката и защитната стратегия. Наблюдението беше едно. Обаче сега аз бях адвокат на Луис Рулей. А не той.

Когато му се обадих, Рол Левин ме осведоми, че вече пътувал за ваннайския участък на лосанджелиската полиция, за да вземе доклада за ареста.

– Просто ей така ли? – попитах го.

– Е, не просто ей така. В известен смисъл може да се каже, че са ми трябвали двайсет години, за да получа тоя доклад.

Разбрах го. Използваше връзките си, създадени с време и опит, взаимно доверие и услуги. Нищо чудно, че взимаше по петстотин долара дневно, когато можеше да ги получи. Съобщих му за срещата в четири и той каза, че щял да дойде, готов да ни изложи гледната точка на органите на реда за случая.

Когато затворих телефона, линкълнът спря. Намирахме се пред двата небостъргача на затвора. Още нямаше и десет години, а смогът бе започнал да придава на пясъчножълтите му стени постоянен мрачносив оттенък – тъжно и отблъскващо място, в което прекарвах прекалено много време. Отворих вратата и слязох, за да вляза за пореден път вътре.

В затвора имаше вход за адвокати, който ми позволи да изпреваря дългата опашка посетители, чакащи да видят близките си, затворени в някой от небостъргачите. Когато му съобщих с кого искам да се срещна, дежурният въведе името в компютъра и изобщо не спомена Глория Дейтън да е в затворническата болница или да не е на разположение. Той разпечата посетителски пропуск, пъхна го в пластмасов бадж и ми каза да го нося през цялото време, докато съм там. После ме инструктира да се отдръпна от гишето и да изчакам придружител.

– Ще дойде след няколко минути.

От опит знаех, че мобилният ми не хваща сигнал в затвора и че ако изляза навън, за да се обадя, може да изпусна придружителя си и после пак да се наложи да се регистрирам. Затова зачаках и се зазяпах в лицата на хората, които идваха при арестантите. Повечето бяха черни и кафяви. От повечето се излъчваше рутина. Сигурно всички бяха много по-наясно от мен със системата.

След двайсет минути в чакалнята се появи дебела жена в шерифска униформа и ме поведе. Знаех, че не е постъпила в шерифското отделение със сегашната си физика. Надхвърляше нормата най-малко с петдесет кила и сякаш с мъка ги носеше, докато вървеше. Също така обаче ми беше известно, че влезе ли някой, трудно ще го изхвърлят. Като че ли най-доброто, което можеше да се очаква от нея, беше в случай на бунт да се облегне на вратата, за да я затисне.

– Съжалявам, че се забавих толкова – каза ми жената, докато чакахме между двойните стоманени врати в женския небостъргач. – Трябваше да я намеря, да проверя дали още е при нас.