Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Докато се отдалечавах, го чух да казва:

– Всичко е под контрол, Мери. Сега трябва да се съсредоточим върху неговото освобождаване. Ще имаме нужда от малко пари…

Докато асансьорът се издигаше към мен, ми хрумна, че със сигурност си имам работа с клиент и семейство, за които „малко пари“ означават повече, отколкото изобщо съм виждал. Мислите ми се върнаха към забележката на Добс за костюма ми. Още ме беше яд. В гардероба си нямах костюм за по-малко от шестстотин долара и винаги се чувствах комфортно и уверено с всеки от тях. Зачудих се дали е искал да ме обиди, или е имал друго намерение, например още на тоя ранен етап от играта да наложи контрол върху мен и делото. Реших, че трябва да внимавам с него. Щях да го държа наблизо, обаче не чак толкова.

В прохода Кахуенга имаше задръстване в платното за към града. Използвах времето, докато се влачехме, за телефонни разговори, като се опитвах да не мисля за разменените реплики с Маги Макфърсън относно моите родителски способности. Бившата ми жена имаше право и тъкмо това ме измъчваше. Дълго бях поставял адвокатската си практика преди родителските задължения. Обещавах си да го променя. Имах нужда само от време и пари, за да намаля темпото. Луис Рулей може би щеше да ми осигури и двете.

Първо се обадих на Рол Левин, моя детектив, за да го предупредя за вероятната среща с Рулей. Помолих го да направи предварителна проверка на случая и да види какво ще изрови. Левин се беше пенсионирал предсрочно от лосанджелиското полицейско управление и още имаше връзки и приятели, които от време на време му услужваха. Сигурно и той си имаше списък с хора, на които прави коледни подаръци. Казах му все пак да не отделя много време за този случай, докато клиентът не започне да плаща. Нямаше значение какво ми е казал С. С. Добс в съдебния коридор. Нямаше да повярвам, че делото е мое, докато не получех първата вноска.

После проверих какво е положението по няколко дела и пак се обадих на Лорна Тейлър. Знаех, че обикновено й носят пощата точно преди обяд. Тя обаче ми каза, че не се е получило нищо интересно. Нямало чекове, нито съдебна кореспонденция, която да изисква непосредственото ми внимание.

– Провери ли кога ще повдигнат обвиненията срещу Глория Дейтън? – попитах я.

– Да. Изглежда, че ще я задържат до утре по медицински причини.

Изпъшках. Щатът има четирийсет и осем часа да повдигне обвинения срещу арестанта и да ги изложи пред съда. Отлагането на първото изслушване на Глория Дейтън за следващия ден поради медицински причини означаваше, че сигурно е яко друсана. Това обясняваше защо е носела кокаин, когато са я арестували. Не я бях виждал, нито чувал най-малко от шест месеца. Падението й трябваше да е било бързо и стремително. Беше пресякла границата и сега се намираше изцяло във властта на дрогата.

– Разбра ли кой ще повдигне обвинението? – попитах.

– Лесли Феър.

Пак изпъшках.

– Върховно. Добре де, ще отида да видя какво мога да направя. Нямам работа, докато не ми се обади Рулей.

Леели Феър беше прокурорка, чиято представа за великодушно отношение към обвиняемия се изразяваше в това, да предложи продължително съдебно наблюдение след излежаване на присъда в затвора.

– Кога ще си вземеш поука от тая жена, Мик? – попита Лорна.

– Каква поука? – попитах, въпреки че вече знаех точно какво ще ми отговори.

– Тя те завлича всеки път, когато си имаш работа с нея. Никога няма да се измъкне от тоя живот, а сега можеш да се басираш, че всеки път щом ти се обади, ще е загазила двойно. В което няма нищо лошо, само дето никога ней взимаш пари.

С това „двойно“ искаше да каже, че отсега нататък делата На Глория Дейтън ще бъдат по-сложни и времеемки, защото обвиненията за употреба и притежание на дрога най-вероятно винаги ще се комбинират с проституция.

– Хм, адвокатската колегия изисква безвъзмездна работа от всички адвокати, Лорна. Известно ти е, че…

– Ти не слушаш какво ти говоря, Мик – презрително ме прекъсна тя. – И точно затова не можахме да останем женени.

Затворих очи. Какъв ден! Бях успял да ядосам и двете си бивши съпруги.

– С какво ти въздейства оная жена? – попита ме Лорна. – Защо не й взимаш поне начална такса?

– Виж, с нищо не ми въздейства, ясно ли ти е? Може ли вече да променим темата?

Не й казах, че преди години, когато преглеждах прашните стари счетоводни книги от кантората на баща ми, бях установил, че е имал слабост към така наречените жрици на нощта. Беше защитавал много от тях и почти от никоя не беше взимал пари. Може би просто продължавах една семейна традиция.