Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Очите й помръкнаха.

– Не мога – едва чуто рече тя.

– Виж, в затвора имат разни програми. Ще се оправиш и ще излезеш с нов шанс да започнеш начисто.

Глория поклати глава – изглеждаше изгубена.

– Отдавна я караш така, обаче това повече не може да продължава – казах й. – Ако бях на твое място, щях да се замисля дали да не се разкарам от това място. От Лос Анджелис, имам предвид. Щях да замина някъде и да започна наново.

Тя ме погледна с гневни очи.

– Да започна наново и какво да правя? Само ме виж. Какво да правя? Да се омъжа, да народя дечурлига и да садя цветя ли?

Не можех дай отговоря на този въпрос. Нито пък тя.

– Ще разговаряме за това, когато му дойде времето. Засега ще мислим за делото. Разкажи ми какво се случи?

– Каквото се случва винаги. Проверих си човека и всичко си беше наред. Изглеждаше чист. Обаче се оказа кука.

– Ти ли отиде при него?

Глория утвърдително кимна.

– В „Мондриън“. Имаше апартамент – това беше още едно доказателство. Куките обикновено нямат апартаменти. Не им стига бюджетът.

– Не съм ли ти казвал, че е адски глупаво да носиш кокаин, когато си на работа? А ако някой изобщо те помоли да вземеш кокаин, значи е ченге.

– Всичко това ми е известно и той не ме е молил да нося дрога. Забравих, че е в мен, чат ли си? Получих я от един тип, при когото бях точно преди тоя. Какво трябваше да направя, да я оставя в колата, за да я гепят пиколата от „Мондриън“ ли?

– От кого я взе?

– От един тип в „Тревълодж“ на Санта Моника. Оправих го преди това и той ми я предложи, нали чаткаш, вместо мангизи. После, след като си тръгнах, проверих съобщенията на телефонния си секретар, и видях, че ме е търсил другият от „Мондриън“. Обадих му се, уговорихме се и направо отидох там. Забравих, че дрогата ми е в чантичката.

Кимнах и се наведох напред. Виждах обнадеждаващо пламъче, някакъв шанс.

– Кой беше оня тип в „Тревълодж“?

Тя уреждаше срещите си чрез уебсайт със снимки, телефонни номера и имейл-адреси на мацки.

– Каза ли откъде е?

– Не. Беше мексиканец, кубинец или нещо от тоя род. Беше друсан до козирката.

– Когато ти даде коката, видя ли дали има още?

– Да, имаше. Надявах се пак да ми се обади… обаче се съмнявам, че съм удовлетворила очакванията му.

Когато за последен път влязох в нейната реклама в LA-Darligs.com, за да проверя дали още е в бранша, установих, че снимките са поне с петгодишна давност, а изглеждаха дори с десет. Предполагах, че това може да води до известно разочарование у клиентите, щом отворят вратата на хотелската си стая.

– Колко имаше?

– Не знам. Знам само, че имаше още, защото иначе нямаше да ми го даде.

Основателен аргумент. Пламъчето все по-силно се разгаряше.

– Провери ли го?

– Естествено.

– Как, по шофьорската му книжка ли?

– Не, по паспорта му. Рече ми, че нямал шофьорска книжка.

– Как се казваше?

– Ектор еди кой си.

– Хайде де, Глория, Ектор чий? Опитай се да…

– Ектор еди кой си Моя. Имаше три имена. Обаче си спомням „Моя“.

– Добре, браво.

– Мислиш ли, че можеш да го използваш, за да ми помогнеш?

– Възможно е, зависи кой е тоя тип. Ако е дилър.

– Искам да изляза на свобода.

– Добре, виж сега, Глория. Ще се срещна с прокурорката и ще видя какво смята тя, за да съм наясно как да ти помогна. Определили са ти гаранция двайсет и пет хиляди долара.

– Какво?

– По-голяма е от обичайната заради дрогата. Нямаш двайсет и пет хилядарки, нали?

Тя поклати глава. Забелязах, че мускулите на лицето й се стягат. Знаех какво предстои.

– Ще ми ги дадеш ли назаем, Мики? Обещавам, че…

– Не мога, Глория. Това ми е принцип и ще загазя, ако го наруша. Ще трябва да пренощуваш тук и утре ще ти предявят обвиненията.

– Не – по-скоро простена, отколкото изрече тя.

– Знам, че ще ти бъде тежко, обаче трябва да издържиш. И утре, когато дойдеш в съда, трябва да си чиста, иначе няма шанс да ти уредя по-малка гаранция и да те измъкна. Така че без тия боклуци, дето ви ги носят тук. Ясно ли е?

Глория вдигна ръце над главата си, сякаш се пазеше от падащи отломки, и силно сви юмруци от страх. Предстоеше й дълга нощ.

– Утре трябва да ме измъкнеш.

– Ще направя всичко възможно.

Махнах с ръка на шерифката в стъклената кабинка. Бях готов да си вървя.

– Още нещо – казах на Глория. – Спомняш ли си в коя стая беше оня тип в „Тревълодж“?

Тя се замисли за миг, преди да отговори.

– Да, лесно е за помнене. Триста трийсет и три.

– Добре, мерси. Ще видя какво мога да направя.