Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Мери Уиндзор прекрачи прага и влезе вкъщи. Трябваше да вдигна поглед към нея. През отворената врата зад гърба й виждах сипещия се дъжд. Тя насочи пистолета към челото ми. В тоя миг пред очите ми се появи лицето на дъщеря ми и разбрах, че няма дай позволя да си отиде.

– Ти се опита да ми отнемеш сина! – изкрещя Уиндзор. – Нима си мислеше, че ще ти позволя да го сториш и да си идеш просто ей така?

И тогава ме осени. Всичко ми стана кристално ясно. Знаех, че е казала нещо подобно на Рол Левин, преди да го убие. Знаех и че не е имало никакво изнасилване в пустееща къща в Бел Ер. Тя беше майка, вършеща това, което трябва.

Знаех също, че последният жест на Рол Левин не е бил знакът на дявола, а буквата М.

Уиндзор направи още една крачка към мен.

– Дано гориш в ада – изсъска тя.

И се приготви да стреля. Вдигнах дясната си ръка, без да я вадя от джоба си. Жената сигурно си помисли, че се опитвам да се предпазя, защото не се смути. Наслаждаваше се на мига. Докато не стрелях.

Тялото на Мери Уиндзор отскочи назад и тя се просна по гръб на прага. Пистолетът й издрънча на пода и я чух да издава писклив хленч. После се чуха забързани стъпки по стъпалата на предната веранда.

– Полиция! – извика женски глас. – Оставете оръжието!

Погледнах навън и не видях никого.

– Оставете оръжието и излезте с вдигнати ръце!

Тоя път викаше мъж. Познах гласа му.

Извадих пистолета от джоба на сакото си и го оставих на пода. Плъзнах го надалеч от себе си.

– Оставих оръжието – осведомих ги аз, доколкото ми позволяваше дупката в корема ми. – Но съм ранен. Не мога да стана. И двамата сме простреляни.

Първо видях цевта на револвер, която се появи иззад касата на вратата. Последваха я дланта и мокрият черен шлифер на детектив Ланкфорд. Той влезе вкъщи. Подире му дотича партньорката му Соубъл. Полицаят изрита оръжието на Уиндзор. Целеше се в мен.

– Има ли още някой в къщата? – високо попита Ланкфорд.

– Не – отговорих. – Изслушайте ме.

Опитах се да се надигна, ала усетих пронизваща болка.

– Не мърдай! – изкрещя детективът. – Остани на мястото си!

– Изслушайте ме. Семей…

Соубъл извика нещо по радиостанцията си – нареждаше да пратят санитари и линейки за двама души с огнестрелни рани.

– Една линейка – поправи я Ланкфорд. – Жената е мъртва.

И посочи Уинздор с револвера си.

Партньорката му прибра радиостанцията в джоба на шлифера си и се приближи до мен. Приклекна и вдигна дланта ми от дупката в корема ми. Измъкна ризата от панталона ми, за да я вдигне и разгледа раната. После пак притисна ръката ми отгоре.

– Натискайте колкото може по-силно. Тече много кръв.

Чувате ли ме, дръжте дланта си отгоре.

– Изслушайте ме – потретих аз. – Семейството ми е в опасност. Трябва да…

– Дръжте се.

Соубъл бръкна под шлифера си и откачи мобилния от колана си. Отвори го и натисна бутона за бързо набиране. Оттатък й отговориха веднага:

– Тук Соубъл. Най-добре веднага го приберете. Майка му току-що се опита да очисти адвоката. Той я е изпреварил.

След като послуша известно време, тя попита:

– Тогава къде е?

Оттатък й обясниха нещо и тя се сбогува. Не я изпусках от поглед, докато не затвори.

– Ще го приберат. Дъщеря ви е в безопасност.

– Наблюдавате ли го?

Полицайката кимна с глава.

– Използвахме вашия план, Холър. Имаме много улики срещу него, но се надявахме на още. Казах ви, искахме да го пипнем за убийството на Левин. Надявахме се, че ако го пуснем на свобода, той ще ни покаже фокуса си, ще ни покаже как е убил вашия детектив. Обаче всъщност майка му ни показа отговора на загадката.

Разбрах. Въпреки че кръвта и животът ми изтичаха през раната в корема ми, успях да свържа всичко в едно. Освобождаването на Рулей беше театър. Бяха се надявали, че той ще дойде да ме убие, че ще разкрие как се е справил с гривната на глезена си, когато е убил Рол Левин. Само че той не беше убиецът на Рол. А майка му.

– Маги? – безсилно попитах аз.

Соубъл поклати глава.

– Тя е добре. Трябваше да изиграе ролята си, защото не знаехме дали Рулей подслушва телефона ви. Не можеше да ви предупреди, че двете с Хейли са в безопасност.

Затворих очи. Не знаех дали просто да съм благодарен, че те са добре, или да се ядосам, че Маги е използвала бащата на дъщеря си като примамка за убиец.

Опитах се да седна.

– Искам дай се обадя. Тя…

– Не мърдайте. Стойте неподвижно.

Отпуснах глава на пода. Беше ми студено и усещах, че се разтрепервам, и все пак ми се струваше, че се потя. Все повече ми прималяваше и дишах все по-плитко.