Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Може ли по-късно да го обсъдим? Трябва да се кача и да взема дъщеря си.

Не дъщеря ни. Дъщеря си.

– Естествено. Обади ми се, когато отидете някъде.

Тя изключи, без да каже нищо повече. Бавно оставих слушалката. Не вдигнах длан от телефона. Наведох се напред, докато опрях чело в стената. Идеите ми се бяха изчерпали. Можех само да чакам Рулей да направи следващия си ход.

Телефонният звън ме сепна и аз отскочих назад. Слушалката падна на пода. Изтеглих я за кабела. Обаждаше се Валенцуела.

– Получи ли съобщението ми? Току-що се обадих.

– Не, говорех по телефона. Какво има?

– Тогава добре, че се обадих пак. Той се движи.

– Накъде?

Извиках прекалено високо. Изпусках си нервите.

– Насочва се на юг по „Ван Найс“. Обади ми се и каза, че искал да му сваля гривната. Отговорих, че вече съм си вкъщи и може да ми позвъни утре заран. Предупредих го, че е най-добре да зареди батерията, за да не му се разпищи посред нощ.

– Добро хрумване. Къде е сега?

– Още е на „Ван Найс“.

Опитах се да си представя маршрута му. Ако се движеше на юг по „Ван Найс“, той се насочваше право към Шърман Оукс и квартала, в който живееха Маги и Хейли. Също така обаче можеше просто да го прекоси на път за дома си оттатък хълма. Трябваше да почакам, за да се уверя.

– С какво закъснение го следи джипиес системата? – поинтересувах се аз.

– Няма закъснение, мой човек. Показва го, където е в момента. Току-що мина под надлеза на сто и първа. Може би просто се прибира вкъщи, Мик.

– Знам, знам. Само да прекоси Вентура. Следващата улица е „Дикенс“. Ако завие по нея, значи не си отива вкъщи.

Стоях и не знаех какво да правя. Заразхождах се напред-назад, плътно притиснал слушалката към ухото си. Знаех, че даже Теди Воугъл веднага да е задействал хората си, те щяха да стигнат там чак след още няколко минути. Точно сега не ми вършеха никаква работа.

– Ами дъжда? Отразява ли се на джипиеса?

– Не би трябвало.

– Поне това е успокоително.

– Спря.

– Къде?

– Трябва да е на светофар. Струва ми се, че това тук е Мурпарк Авеню.

На една пряка преди „Вентура“ и две преди „Дикенс“. Оттатък чух някакво писукане.

– Какво е това?

– Алармата, дето ме накара да я програмирам. Току-що прекоси границата от десет преки.

Писукането утихна.

– Изключих я.

– Ще ти се обадя веднага.

Не дочаках отговор. Затворих и се обадих на Маги. Тя веднага вдигна.

– Къде си?

– Нали ме инструктира да не ти казвам.

– Извън апартамента ли си?

– Не, още не. Хейли си събира пастелите и книжките за Оцветяване.

– По дяволите, изчезвайте оттам! Бързо!

– Бързаме колкото…

– Веднага изчезвайте! Пак ще ти се обадя. Непременно.

Затворих и пак позвъних на Валенцуела.

– Къде е?

– Сега е на Вентура. Трябва да е на следващия светофар, защото не се движи.

– Сигурен ли си, че е на пътя, а не е паркирал?

– Не, не съм сигурен. Мога да… няма значение, тръгна. Мама му стара, зави по „Вентура“.

– Накъде?

Заразхождах се, притиснал слушалката толкова силно към ухото си, че чак ме болеше.

– Надясно… хмм, на запад. Движи се на запад.

Караше успоредно на „Дикенс“, на една пряка оттам, по посока на апартамента на дъщеря ми.

– Пак спря – информира ме Валенцуела. – Не е на кръстовище. Като че ли е по средата между две преки. Струва ми се, че паркира.

Прокарах пръстите на свободната си ръка през косата си като човек, изпаднал в пълно отчаяние.

– Трябва да вървя, ебати. Батерията на мобилния ми е паднала. Обади се на Маги и й кажи, че той идва към тях. Кажи й просто да се качи на колата и да изчезва!

Изкрещях му номера на бившата си жена и хвърлих слушалката. Знаех, че ще ми трябват минимум двайсет минути, за да стигна до Дикенс, при това, ако се движех със сто километра в час на завоите на Мълхоланд, обаче не можех да стоя със скръстени ръце и да рева команди по телефона, докато семейството ми се намираше в опасност. Грабнах пистолета от масата и се втурнах към изхода. Докато отварях вратата, припряно пъхах оръжието в страничния джоб на сакото си.

На прага стоеше Мери Уиндзор. Косата й беше мокра от дъжда.

– Мери, какво…

Тя вдигна ръка. Погледнах надолу и видях металния блясък на пистолет. В същия момент се разнесе изстрел.

Гърмежът отекна високо и блясъкът ме заслепи като фотографска светкавица. Куршумът ме отхвърли назад така, все едно ме риташе кон. Тежко се строполих на дюшемето и се блъснах в стената до камината в дневната. Понечих да се хвана с две ръце за дупката в корема си, обаче не успях да измъкна дясната си длан от джоба на сакото. Притиснах раната с лявата и се опитах да се надигна.