Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Прокурорчето отвори уста да отговори нещо, ала съдията го прекъсна.

– Няма значение кой е трябвало да го свърши. Така или иначе, не е свършено както трябва и според мен поставянето на този човек на свидетелската скамейка е много сериозна прокурорска простъпка.

– Ваша светлост – възкликна Минтън. – Аз…

– Спестете си оправданията за пред шефа си. Него ще трябва да убеждавате. Какво е последното предложение, което прокуратурата е отправила на господин Рулей?

Минтън сякаш се беше вцепенил и не можеше да отговори. Наложи се да го сторя вместо него.

– Обикновено насилие, шест месеца в окръжния.

Съдията повдигна вежди и ме погледна.

– И той не го прие?!

Поклатих глава.

– Моят клиент няма да приеме осъждане. Това ще го съсипе. Ще рискува, за да получи оправдателна присъда.

– Искате ли прекратяване на процеса поради техническа причина?

Засмях се и поклатих глава.

– Не, не искам прекратяване. Това само ще даде на прокуратурата време да разчисти кашата, да приведе всичко в ред и пак да повдигне обвинение.

– Тогава какво искате?

– Какво искам ли? Ще се радваме на пряка оправдателна присъда. Нещо, което няма да позволи на прокуратурата пак да ни досажда. Иначе ще доизиграем процеса докрай.

Фулбрайт кимна и сключи пръсти върху бюрото.

– Това е смехотворно, Ваша светлост – най-после възвърна дар слово Минтън. – И без това вече сме в края на процеса. Спокойно може да изчакаме какво ще решат съдебните заседатели. Те го заслужават. Само една грешка на прокуратурата не е основание да проваляме целия процес.

– Не бъдете глупав, господин Минтън – презрително отвърна съдията. – Не става въпрос какво заслужават съдебните заседатели. И що се отнася до мен, една такава грешка като вашата стига. Не искам от апелативния съд да ми върнат делото, както със сигурност ще направят.

– Нямах представа за миналото на Корлис! – заяви прокурорът. – Кълна се в Господ, нямах представа.

Настойчивостта на думите му за момент ни накара да замълчим. Скоро обаче аз наруших тишината.

– Също както нямаше представа за ножа ли, Тед?

Фулбрайт премести поглед от Минтън към мен и после пак към него.

– Какъв нож? – попита тя. Минтън не отговори.

– Кажи й – подканих го.

Прокурорчето поклати глава.

– Не знам за какво говори.

– Тогава вие ми кажете – обърна се към мен съдията.

– Ваша светлост, ако разчитате на следствените материали от прокуратурата, спокойно можете да се откажете още отначало. Изчезват свидетели, версиите се променят, можете да изгубите делото само като седите и чакате.

– Добре, кажете за ножа.

– Трябваше да се захвана с делото. Затова пратих детектива, с когото работех, да заобиколи официалния път и да ми донесе докладите. Това е честна игра. Но те го бяха очаквали и подправиха доклада за ножа, за да не узная за инициалите. Научих едва когато ми предадоха официалните следствени материали.

Съдията силно стисна устни.

– Това беше полицията, не прокуратурата – побърза да се оправдае Минтън.

– Само преди трийсет секунди заявихте, че не знаете за какво говори той – посочи Фулбрайт. – Сега изведнъж ви е известно. Не ме интересува кой е бил. Потвърждавате ли този факт?

Минтън неохотно кимна с глава.

– Да, Ваша светлост. Но се кълна, че не съм…

– Знаете ли какво ми говори това? – прекъсна го съдията. – Говори ми, че прокуратурата отначало докрай е играла нечестно. Няма значение кой какво е направил, нито това, че детективът на господин Холър не е действал по правилата. Прокуратурата трябва да стои над тези неща. И както стана ясно днес в моя съд, това далеч не е така.

– Ваша светлост, не е…

– Стига, господин Минтън. Смятам, че чухме достатъчно. Сега ме оставете сама. След половин час ще се върна в залата и ще съобщя как ще постъпим. Още не съм сигурна какво ще бъде решението ми, но каквото и да е то, вие няма да го харесате, господин Минтън. И ви нареждам в залата да присъства вашият шеф господин Смитсън, за да го чуе.

Изправих се. Прокурорчето не помръдна. Изглеждаше като вцепенен.

– Казах, че можете да си вървите! – изсумтя съдията.

Последвах Минтън покрай съдебната секретарка. Залата пустееше – там беше само Миън, който седеше на бюрото си.

Взех куфарчето си от масата на защитата и излязох от ограденото пространство.

– Ей, Холър, чакай малко – спря ме Минтън, докато събираше вещите си от своята маса.

Погледнах назад към него.