Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Какво имате предвид, когато казвате „заедно“?

– Ами, бяхме залепени един за друг, защото бяхме единствените бели в цялата група.

– Разговаряхте ли, докато бяхте заедно през цялото това време?

Корлис кимна и в същото време Рулей поклати глава. Докоснах клиента си по ръката, за да го предупредя да не прави демонстрации.

– Да, разговаряхме – потвърди свидетелят.

– За какво?

– Главно за цигари. И на двамата ни се пушеше, обаче в пандиза е забранено.

Той разпери ръце – „какво да се прави“ – и неколцина съдебни заседатели, сигурно пушачи, се усмихнаха и разбиращо закимаха.

– Стигна ли се до момент, когато попитахте господин Рулей защо е в ареста? – продължи прокурорчето.

– Да.

– Той какво ви отговори?

Бързо се изправих и възразих, обаче възражението ми също толкова бързо беше отхвърлено.

– Той какво ви отговори, господин Корлис? – повтори въпроса Минтън.

– Ами, първо ме попита аз защо съм там. Обясних му. После и аз го попитах и той каза: „Задето дадох на една курва точно каквото заслужаваше“.

– Това точните му думи ли са?

– Да.

– После обясни ли какво има предвид?

– Не. Не каза нищо повече за това.

Наведох се напред в очакване Минтън да зададе очевидния следващ въпрос. Той обаче не го стори.

– Господин Корлис, обещавано ли ви е нещо от мен или изобщо от окръжната прокуратура в замяна на вашите показания?

– Не. Просто реших, че е редно да постъпя така.

– Какво е положението с вашето дело?

– Все още са ми повдигнати обвинения, обаче, изглежда, че ако довърша програмата си, ще ги свалят. Поне за дрогата. За обира още не знам.

– Но аз не съм ви обещавал да ви помогна в това, така ли е?

– Да, нищо не сте ми обещавали.

– Друг от окръжната прокуратура давал ли ви е някакви обещания?

– Не.

– Нямам повече въпроси.

Седях неподвижно и просто зяпах Корлис. Бях заел поза на човек, който е ядосан, обаче не знае точно какво да направи. Накрая съдията ме подкани да се размърдам.

– Кръстосан разпит, господин Холър?

– Да, Ваша светлост.

Изправих се, озърнах се назад към вратата, като че ли се надявах на някакво чудо. После погледнах големия часовник над задната врата и видях, че е десет и пет. Докато се обръщах към свидетеля, забелязах, че не съм изгубил и Кърлин. Той продължаваше да седи на задния ред, все още със същата презрително захилена физиономия. Осъзнах, че това може би е естественото му изражение.

– Колко сте годишен, господин Корлис? – попитах доносника.

– На четирийсет и три.

– Дуейн ли ви наричат?

– Точно така.

– Някакви други имена?

– Като тийнейджър, всички ми викаха Ди Джей.

– Къде премина детството ви?

– В Меса, щата Аризона.

– Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис?

Минтън възрази, обаче съдията отхвърли възражението. Знаех, че тя ще ми даде голяма свобода с тоя свидетел, тъй като се предполагаше, че аз съм в по-неизгодно положение.

– Колко пъти са ви арестували досега, господин Корлис? – повторих въпроса.

– Около седем, струва ми се.

– Значи сте лежали в доста затвори, нали?

– Може да се каже.

– Само в окръг Лос Анджелис ли?

– Главно. Но са ме арестували и във Финикс.

– Значи знаете как функционира системата.

– Просто се опитвам да оцелея.

– И понякога оцеляването ви означава да портите съкилийниците си, нали?

– Ваша светлост? – скочи на крака Минтън.

– Седнете си, господин Минтън – не му даде да довърши Фулбрайт. – Дадох ви голяма свобода на действие, като ви позволих да призовете тоя свидетел. Сега и господин Холър ще получи своето. Свидетелят ще отговори на този въпрос.

Стенографката прочете въпроса на Корлис.

– Ами… предполагам.

– Колко пъти сте донасяли за друг затворник?

– Не знам. Няколко пъти.

– Колко пъти сте свидетелствали в съд в полза на обвинението?

– Включително моите дела ли?

– Не, господин Корлис. Само в полза на обвинението. Колко пъти сте давали показания срещу друг затворник в полза на обвинението?

– Май че сега ми е за четвърти път.

Престорих се на изненадан и отвратен, въпреки че не бях.

– Значи сте стара пушка, а? Може да се каже, че почти вие станало професия – затворнически доносник наркоман.

– Просто казвам истината. Ако хората ми признават лоши неща, аз се чувствам длъжен да съобщавам за тях.

– Обаче се мъчите да изкопчите тия неща от хората, нали?

– Не, нищо подобно. Предполагам, че просто съм си дружелюбен по нрав.