Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Откога синът ви има тоя нож?

– От четири години.

– Посочвате времето доста точно.

– Да.

– Откъде сте толкова сигурна?

– Защото той го купи за самозащита преди четири години. Почти точно четири години.

– Защита от какво, госпожо Уиндзор?

– В нашата работа често показваме жилища на абсолютно непознати хора. Понякога оставаме насаме с тези непознати. Неведнъж се е случвало колеги да бъдат обрани или наранени… даже убити или изнасилени.

– Доколкото ви е известно, Луис бил ли е жертва на такова престъпление?

– Не лично той, не. Обаче познава една жена, с която се е случвало такова нещо…

– Какво нещо?

– Беше изнасилена и ограбена от мъж, въоръжен с нож. После я откри Луис. Тогава си взе нож за самозащита.

– Защо нож? Защо не пистолет?

– Той ми каза, че отначало искал да си вземе пистолет, но му трябвало нещо, което да може да носи винаги, без да го забелязват. Затова предпочел нож. Купи нож и на мен. Затова знам, че го има почти точно от четири години.

И вдигна торбичката с ножа в ръка.

– Моят е абсолютно същият, само инициалите са други. Оттогава и двамата ги носим винаги.

– В такъв случай изглежда ли ви напълно нормално синът ви да е носил тоя нож вечерта на шести март?

Минтън възрази с аргумента, че не съм изградил съответното основание за отговор на въпроса и съдията го анулира. Тъй като нямаше опит в наказателното право, Мери Уиндзор реши, че Фулбрайтй позволява да отговори.

– Той го носеше ежедневно – заяви тя. – На шести март едва ли е било по-раз…

– Госпожо Уиндзор – изкънтя гласът на съдията. – Аз анулирах въпроса. Съдебните заседатели не бива да взимат под внимание вашия отговор.

– Извинявам се – плахо отвърна свидетелката.

– Следващия въпрос, господин Холър – нареди Фулбрайт.

– Нямам повече въпроси, Ваша светлост. Благодаря, госпожо Уиндзор.

Мери Уиндзор понечи да се изправи, но съдията пак й се скара и я инструктира да си остане на мястото. Върнах се на масата си, докато Минтън се изправи зад катедрата. Обходих с поглед галерията и не видях познати лица, освен С. С. Добс. Той окуражително ми се усмихна, на което аз не обърнах внимание.

Прекият разпит на Мери Уиндзор беше минал идеално – тя безусловно се придържаше към сценария, който бяхме обсъдили на обяд. Лаконично обясни на съдебните заседатели съществуването на ножа, но в същото време остави в показанията си и минно поле, което Минтън трябваше да прекоси. Те се отнасяха само за това, за което прокурорът знаеше от следствените материали. Ако се отклонеше от тях, веднага щеше да чуе смъртоносното изщракване под краката си.

– Кога точно се е случил тоя инцидент, който е станал причина синът ви да започне да носи тринайсетсантиметров сгъваем нож?

– На девети юни две хиляди и първа.

– Сигурна ли сте?

– Абсолютно.

Обърнах се на стола си, за да виждам цялото лице на Минтън. Четях мислите му. Смяташе, че се е натъкнал на нещо. Точният спомен на Уиндзор явно говореше за скалъпени показания. Това го развълнува. Ясно го виждах.

– Във вестниците писаха ли за това предполагаемо нападение срещу ваша колежка?

– Не.

– Беше ли проведено полицейско следствие?

– Не.

– И все пак вие знаете точната дата. Откъде, госпожо Уиндзор? Някой съобщи ли ви я, преди да дадете тия показания?

– Не, знам датата, защото никога няма да забравя деня, в който бях нападната.

Тя изчака малко. Видях, че най-малко трима съдебни заседатели безмълвно зяпват. Минтън реагира по същия начин. Почти чух изщракването.

– Синът ми също няма да го забрави – продължи свидетелката. – Когато дойде да ме търси и ме намери в онази къща, аз бях завързана, гола. Окървавена. За него беше ужасна травма да ме види в това състояние. Мисля, че това беше една от причините да започне да носи нож. Струва ми се, че в известен смисъл му се иска да е можел да стигне там по-рано и да го предотврати.

– Разбирам – отвърна Минтън, вторачен в записките си.

Той се вцепени, не знаеше как да продължи. Не искаше да повдигне крак от страх, че мината ще се взриви.

– Нещо друго, господин Минтън? – с не особено добре прикрит сарказъм попита съдията.

– Един момент, Ваша светлост.

Прокурорът се взе в ръце, прегледа бележките си и се опита да спаси положението.

– Госпожо Уиндзор, вие или синът ви обадихте ли се в полицията след оня случай?

– Не. Луис искаше, но аз му забраних. Реших, че това само ще задълбочи травмата.

– Значи нямаме официално полицейско документиране на това престъпление, така ли?