Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Едната е голяма, другата малка, предполагам.

– В каква кола сте виждали да се качва господин Рулей?

– Не си спомням.

Замълчах за миг и реших, че съм изцедил до максимум противоречието й. Погледнах списъка си с въпроси и продължих.

– Ония жени, с които си е тръгвал господин Рулей, някой виждал ли ги е пак?

– Не разбирам.

– Изчезвали ли са? Виждали ли сте ги отново?

– Виждах ги отново.

– Бяха ли бити или наранени?

– Поне аз не знам такова нещо, обаче не съм ги разпитвала.

– Но всичко това ви е накарало да повярвате, че сте в пълна безопасност и спокойно можете да му се предложите, така ли?

– За безопасността не знам. Знаех просто, че сигурно е дошъл да си търси момиче, а мъжът, с когото вече бях, ми беше казал, че ще свършим до десет, защото трябвало да ходи в магазина си.

– Можете ли да обясните на съдебните заседатели защо не се е налагало да поседите с господин Рулей като с господин Талбот и да го подложите на „отсяване на изродите“?

Тя отправи поглед към Минтън. Надяваше се да я спаси, ала напразно.

– Просто видях в него познато лице, това е.

– Решили сте, че е безопасен.

– Сигурно. Не знам. Парите ми трябваха и сбърках с него.

– Помислихте ли си също, че е богат и може да реши паричния ви проблем?

– Не, нищо подобно. Видях в него потенциален клиент, който не е нов в играта. Който знае какво прави.

– Вие свидетелствахте, че по-рано сте виждали господин Рулей с други жени, които упражняват същата професия като вас.

– Да.

– Те са проститутки.

– Да.

– Познавате ли ги?

– Да.

– Разменяте ли си професионална информация с тия жени, предупреждавате ли ги за клиенти, които са опасни или неплатежоспособни?

– Понякога.

– Те съобщават ли ви подобни сведения?

– Да.

– Колко от тях са ви предупреждавали за Луис Рулей?

– Ами нито една, иначе нямаше да тръгна с него.

Кимнах и дълго преглеждах записките си, преди да продължа. После я преведох по-подробно през събитията в „Морганс“ и представих видеозаписа от камерата в бара. Милтън възрази срещу показването му на съдебните заседатели без съответното основание, обаче протестът му беше отхвърлен. Донесоха телевизор върху масичка с колела, нагласиха го пред заседателите и пуснаха записа. По съсредоточените им лица виждах, че им е допаднала идеята да гледат проститутка в действие, както и това, че виждат двамата главни участници в делото, които от своя страна не подозираха, че ги снимат.

– Какво пишеше в бележката, която му дадохте? – попитах, след като преместиха телевизора в единия ъгъл на съдебната зала.

– Струва ми се, само името и адреса ми.

– Не посочихте ли цена за услугите, които щяхте да изпълните?

– Възможно е. Не си спомням.

– Колко взимате сега?

– Обикновено четиристотин долара.

– Обикновено ли? Какво би могло да ви накара да промените тарифата?

– Зависи какво иска клиентът.

Хвърлих поглед към съдебните заседатели и видях, че Мъжът с Библията прави отвратена физиономия.

– Участвате ли в сеанси, свързани с връзване и доминиране?

– Понякога. Обаче това е само игра. Няма пострадали.

– Искате да кажете, че преди вечерта на шести март никога не ви е наранявал клиент, така ли?

– Да, точно това казвам. Оня тип ме удари и се опита да ме убие…

– Моля, отговаряйте само на въпросите, които ви задавам, госпожице Кампо. Благодаря. А сега да се върнем в „Морганс“. Да или не: в момента, в който дадохте на господин Рулей салфетката с адреса и цената си, бяхте ли уверена, че той не представлява опасност за вас и че носи достатъчно пари, за да ви плати четиристотинте долара, които искате за услугите си?

– Да.

– Тогава защо полицаите не открили никакви пари в господин Рулей, когато го обискирали?

– Не знам. Не съм ги взимала.

– Знаете ли кой ги е взел?

– Не.

Дълго се колебах – предпочитах да подчертавам промяната в посоката на разпита с мълчание.

– Добре, хм, вие още работите като проститутка, нали така? – попитах.

Кампо се поколеба, преди да отговори положително.

– И сте доволна от работата си като проститутка, така ли?

Минтън скочи на крака.

– Ваша светлост, какво общо има това с…

– Въпросът се анулира – отсече съдията.

– Добре – отвърнах аз. – В такъв случай, госпожице Кампо, наистина ли сте казали на неколцина свои клиенти, че се надявате да напуснете бранша?

– Да, наистина. – За пръв път от много въпроси насам тя отговори, без да се поколебае нито за миг.