Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Какво има? – попитах.

– Помислих си за това, което ми каза. За хилядите ранички.

– И?

– Ами искам да ти направя предложение.

– Ти си нов в тая игра, малкия. Не е ли нужно някой от Шефовете ти да одобри евентуално извънсъдебно споразумение?

– Имам карт бланш.

– Добре, казвай тогава какво са ти разрешили да ми предложиш.

– Ще сведа обвинението до физическо насилие с тежки телесни повреди.

– И?

– Ще поискам четири години.

Това предложение представляваше съществено занижаване на обвинението, но ако Рулей го приемеше, пак щяха да го осъдят на четири години затвор. Главната отстъпка се състоеше в това, че делото губеше сексуалния си характер. След като излезеше от панделата, той нямаше да се регистрира в полицията като сексуален престъпник.

Изгледах младото прокурорче така, като че ли току-що е оскърбило паметта на майка ми.

– Това ми се струва малко пресилено, Тед, особено като се има предвид, че козът ти току-що се издъни. Видя ли съдебния заседател, дето винаги носи Библия? Докато тя свидетелстваше, човекът имаше такъв вид, като че ли всеки момент ще осере Светото писание.

Минтън не отговори. Виждах, че изобщо не е забелязал съдебен заседател с Библия.

– Не знам – продължих. – Длъжен съм да съобщя твоето предложение на клиента си и ще го сторя. Обаче ще го предупредя и че ще е глупак, ако го приеме.

– Добре тогава, какво искаш?

– В такова дело има само една присъда, Тед. Ще му кажа, че трябва да продължи докрай. Мисля, че оттук нататък не го заплашва абсолютно нищо. Приятен обяд.

Оставих го там, като почти очаквах да ме спре с ново предложение, докато се отдалечавах по централната пътека на галерията. Той обаче издържа.

– Предложението важи само до един и половина, Холър – извика подире ми Минтън. Долових странни нотки в гласа му.

Вдигнах ръка и махнах, без да се озъртам назад. На излизане бях сигурен, че гласът му започва да звучи отчаяно.

След като се върнахме в съда от „Четирите зелени полета“, нарочно не обръщах внимание на Минтън. Исках да продължи да гадае колкото може по-дълго. Всичко това се предвиждаше в плана ми да го тласна в посоката, в която исках да тръгне процесът. Когато заехме местата си и очаквахме само съдията, най-после хвърлих поглед към прокурора, срещнах очите му и отрицателно поклатих глава. Няма да стане. Той кимна, като полагаше усилия да си придаде самоуверен вид и да се престори на изненадан от решението на клиента ми. След минута Фулбрайт влезе в залата, повика съдебните заседатели и Минтън бързо си сви опашката.

– Имате ли още свидетели, господин Минтън? – попита съдията.

– Засега обвинението няма да продължи с повече свидетели, Ваша светлост.

В реакцията на Фулбрайт се забелязваше известно колебание. Тя се вторачи в прокурора няколко секунди повече, отколкото трябваше. Стори ми се, че с това демонстрира изненада за пред заседателите. После се обърна към мен.

– Готов ли сте да продължите, господин Холър?

Рутинната процедура предполагаше да поискам от съдията директна оправдателна присъда. Само че не го сторих, защото се опасявах, че това може да е един от ония редки случаи, в които искането ще бъде удовлетворено. Още не можех Да допусна делото да приключи. Отговорих, че съм готов да продължа със защитата.

Първо призовах Мери Алис Уиндзор. В залата я въведе Сесил Добс, който после се настани на първия ред в галерията. Уиндзор носеше светлосин костюм с шифонова блуза и с Царствена осанка мина пред съдията, за да заеме мястото си На свидетелската скамейка. Никой не би допуснал, че е обядвала овчарска баница. Бързо приключих с процедурната проверка на името и установих роднинските и деловите й връзки с Луис Рулей. После помолих съдията за разрешение да покажа на свидетелката ножа, който прокурорът беше вписал като веществено доказателство по делото.

Получих разрешение и отидох при съдебната секретарка да взема оръжието, което продължаваше да е в прозрачна найлонова торбичка. Инициалите на острието ясно се виждаха. Занесох го при свидетелката и го оставих на катедрата пред нея.

– Познавате ли тоя нож, госпожо Уиндзор?

Тя вдигна торбичката и се опита да заглади найлона, за да прочете инициалите.

– Да – накрая потвърди свидетелката. – Това е ножът на сина ми.

– И защо толкова лесно познавате нож, който е притежание на вашия син?

– Защото неведнъж ми го е показвал. Знаех, че винаги го носи, и понякога го използвахме в офиса, когато пристигаха брошурите ни и се налагаше да режем опаковката. Много е остър.