Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

– Изпитвате ли гняв, задето ви обвиняват в нападение срещу госпожица Кампо?

– Естествено.

– Защо?

Той отвори уста, ала не отговори. Изглеждаше разярен, че изобщо му задавам такъв въпрос. Накрая все пак възвърна дар слово.

– Как така „защо“? Някога обвинявали ли са ви в нещо, което не сте извършили? Случвало ли ви се е да не можете Да сторите нищо друго, освен да чакате? Просто да чакате седмици и месеци наред, докато накрая получите възможност да идете в съда и да кажете, че ви обвиняват несправедливо. Само че после трябва да чакате още по-дълго, докато прокурорът вика на свидетелската скамейка лъжци, а вие трябва да слушате лъжите им и просто да чакате своя ред. Естествено, че съм гневен. Аз съм невинен! Не съм го извършил!

Изпълнението му беше идеално. Точно на място. Насочено към всеки, който някога несправедливо е бил обвиняван в Каквото и да било. Можех да му задам още въпроси, обаче си припомних принципа: влизаш и излизаш. По-малкото винаги е повече. Седнах си на мястото. Ако бях пропуснал нещо, щях да го попитам след кръстосания разпит.

Погледнах съдията.

– Нямам повече въпроси, Ваша светлост.

Минтън скочи на крака, още преди аз да съм седнал. Той застана зад катедрата, без да откъсва ледения си поглед от Рулей. Показваше на съдебните заседатели какво мисли за него. Очите му бяха като лазери, пронизващи залата. Стисна ръбовете на катедрата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Всичко това беше театър за пред заседателите.

– Отричате да сте докосвали госпожица Кампо – започна прокурорът.

– Точно така – потвърди Рулей.

– Според вас тя сама се е ударила или е накарала човек, когото до оная вечер никога не е виждала, да я пребие, така ли?

– Не знам кой го е направил. Знам само, че не съм аз.

– Но искате да кажете, че тая жена, Реджина Кампо, лъже. Че днес е дошла в съда и нагло е излъгала съдията, съдебните заседатели и целия свят.

Минтън подчертаваше думите си, като отвратено клатеше глава.

– Знам само, че аз не съм извършил нещата, които твърди тя. Единственото обяснение е, че единият от нас лъже. И това не съм аз.

– Това ще определят съдебните заседатели, нали така?

– Да.

– А тоя нож, който ужким сте взели за самозащита? Нима искате да убедите съдебните заседатели, че жертвата отнякъде е знаела, че имате нож, и го е използвала в своя полза?

– Нямам представа какво е знаела. Никога не съм й показвал ножа, нито съм го вадил в бар, в който може да е била и тя. Затова не виждам откъде може да е знаела за него. Мисля, че го е намерила, когато е бръкнала в джоба ми за парите. Винаги нося ножа и парите си в един и същи джоб.

– А, значи сега изкарвате, че е откраднала и парите от джоба ви. И кога се е случило това, господин Рулей?

– Носех в себе си четиристотин долара. Когато ме арестуваха, парите ги нямаше. Някой ги е взел.

Вместо да се опита да изобличи Рулей по въпроса за парите, Минтън беше достатъчно интелигентен, за да знае, че откъдето и да го подхване, пак ще излезе в най-добрия случай на равно. Ако се опиташе да докаже, че обвиняемият изобщо не е имал пари и че е възнамерявал да нападне и изнасили Кампо, а не дай плати, аз щях да извадя данъчните декларации на клиента си и те щяха да хвърлят сериозно съмнение върху идеята, че не е можел да си позволи една проститутка. Адвокатите обикновено наричаха такъв ход на свидетелските показания „тотално преебаване“, затова и той се въздържа и продължи с финала си.

Прокурорът драматично вдигна в ръка снимката на смазаното от бой лице на Реджина Кампо.

– Значи Реджина Кампо е лъжкиня – рече той.

– Да.

– И е накарала някой да й причини всичко това или даже го е сторила сама.

– Не знам кой го е извършил.

– Но не сте вие.

– Не, не съм аз. Не бих сторил такова нещо на жена. Не бих посегнал на жена.

Рулей посочи снимката, която продължаваше да държи Минтън.

– Никоя жена не заслужава такова нещо – заяви той.

Наведох се напред и зачаках. Рулей беше повторил дословно думите, които го бях инструктирал някак да вметне в отговорите си по време на показанията. „Никоя жена не заслужава такова нещо.“ Сега оставаше само Минтън да се хване на въдицата. Той беше умен. Трябваше да разбере, че Рулей току-що му е отворил вратичка.

– Какво искате да кажете с това „заслужава“? Нима смятате, че престъпното насилие се свежда до въпроса дали жертвата си получава заслуженото?

– Не. Нямах това предвид. Исках да кажа, че с каквото и да си изкарва прехраната, не е трябвало да я бият така. Никой не заслужава с него да се случи такова нещо.