Майкъл Конъли - Адвокатът с линкълна

Прокурорът отпусна ръката, в която държеше снимката. Погледна я за миг и отново отправи очи към обвиняемия.

– Повече нямам какво да ви питам, господин Рулей.

Все още смятах, че печеля схватката с хилядите ранички. Бях направил всичко възможно да докарам Минтън до положение, в което има само един избор. Идваше моментът да проверя дали това „всичко възможно“ е било достатъчно. След като прокурорчето си седна, аз реших да не задавам повече въпроси на клиента си. Той беше устоял на атаката на моя съперник и мислех, че вятърът надува нашите платна. Изправих се и се озърнах назад към часовника на стената. Беше едва три и половина. Обърнах се към съдията.

– Ваша светлост, защитата няма повече свидетели.

Тя кимна и също погледна часовника. После разпусна съдебните заседатели за следобедна почивка. Щом те се изнизаха от залата, Фулбрайт се обърна към масата на обвинението, където Минтън седеше с наведена глава и пишеше.

– Господин Минтън?

Той я погледна.

– Все още сме в заседание. Не се разсейвайте. Прокуратурата ще призове ли нови свидетели?

Минтън се изправи.

– Ваша светлост, моля да закриете днешното заседание, за да можем да обмислим кои свидетели да призовем.

– Господин Минтън, остават ни най-малко час и половина. Казах ви, че днес искам да отхвърлим повече работа. Къде са ви свидетелите?

– Честно казано, Ваша светлост, не очаквах защитата да приключи само с трима свидетели и…

– Той предупреди за това още във встъпителната си пледоария.

– Да, обаче делото все пак се разви по-бързо от очакваното. Имаме половин ден преднина. Моля съда за снизхождение. Ще ми бъде много трудно дори само да доведа новите си свидетели до шест часа тая вечер.

Обърнах се и погледнах Рулей, който се беше върнал на масата до мен. Кимнах му и смигнах с лявото си око, за да не ме види съдията. Изглежда, Минтън беше налапал въдицата. Сега само трябваше да се погрижа Фулбрайт да не го накара да я изплюе. Станах.

– Ваша светлост, защитата не възразява срещу отлагането на заседанието. Ние също бихме могли да използваме това време, за да се подготвим за заключителната си реч и обръщението към съдебните заседатели.

Съдията отначало ме погледна с озадачено-намръщена физиономия. Рядко се случваше защитата да не възрази срещу прокурорското бавене. Обаче после посятото семе започна да покълва.

– Това навярно е добра идея, господин Холър. Ако днес разпусна съда рано, утре ще очаквам заключителните ви речи веднага след разпита на свидетелите. Никакви отлагания повече, освен за обмисляне на обръщението към съдебните заседатели. Ясно ли е, господин Минтън?

– Да, Ваша светлост, ще бъда готов.

– Господин Холър?

– Идеята беше моя, Ваша светлост. Ще бъда готов.

– Добре тогава. Така да бъде. Ще закрия заседанието веднага, щом се върнат съдебните заседатели. Така ще могат да изпреварят пиковия час и утре нещата ще минат гладко и бързо. Не се съмнявам, че по време на следобедното заседание вече ще обсъждат решението си.

Тя погледна Минтън и мен, сякаш ни предизвикваше да изразим несъгласие. След като ние не го сторихме, Фулбрайт се изправи и напусна мястото си – навярно отиде да пуши.

След двайсет минути съдебните заседатели вече пътуваха за домовете си и аз си събирах багажа на масата на защитата. Минтън се приближи към мен.

– Може ли да поговорим?

Погледнах Рулей и му казах да си тръгне с майка си и Добс. Щях да му се обадя, ако имах нужда от нещо.

– Но и аз искам да поговоря с теб – възрази клиентът ми.

– За какво?

– За всичко. Според теб как се справих с показанията?

– Справи се добре и всичко е наред. Мисля, че сме в добра форма.

После кимнах към масата на обвинението, където се беше върнал Минтън, и снижих глас.

– И той го знае. Ще ми направи ново предложение.

– Да остана ли, за да чуя какво е?

Поклатих глава.

– Не, няма значение, каквото и да е. Има само една възможна присъда, нали така?

– Естествено.

Той се изправи и ме потупа по рамото. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се дръпна назад.

– Не ме докосвай, Луис – казах му. – Ако искаш да направиш нещо за мен, върни ми пистолета, ебати.

Рулей не отговори. Само се усмихна и се запъти към изхода. Когато излезе, аз се обърнах и погледнах Минтън. Очите му вече излъчваха отчаяние.

– Какво става?

– Имам ново предложение.

– Слушам те.

– Ще смъкна обвинението още повече. Ще го сведа до обикновено насилие. Шест месеца в окръжния затвор. Както го опразват в края на всеки месец, той сигурно ще излезе след шейсет дни.