Майкъл Конъли - Черното ехо

– Я ела настрана за малко – рече Едгар.

Бош погледна Еленър и й кимна, че всичко е наред. Двамата с Едгар се отдалечиха на няколко крачки и застанаха близо до полицейската лента.

– Какво ти каза това хлапе и как така се мота на свобода, щом е било замесено в случая? – запита Едгар.

Бош му разказа всичко в общи линии и допълни, че все още не са знаели дали Шаркай е бил важен за случая или не. Обаче някой очевидно го е смятал за такъв и не е искал да рискува. Докато говореше, Бош погледна нагоре към хълмовете и забеляза, че първите лъчи на зората бяха очертали високите палми по билата. Едгар отстъпи крачка настрани и също се загледа натам. Но той не гледаше небето. Очите му бяха затворени. Дори обърна гръб на Бош.

– Хари, знаеш ли какъв ден е през този уикенд? – запита той. – Денят на загиналите във войната. Това е най-големият тридневен празник в годината. Началото на летния сезон. Миналата година през този уикенд продадох четири къщи и изкарах толкова пари, колкото получавам за цяла година като ченге.

Бош се стъписа от ненадейния обрат на разговора.

– За какво приказваш?

– Това, за което приказвам, е, че… нямам намерение да си късам гъза от работа по тоя случай. И не мисля да си развалям уикенда, както последния път. Та значи това, което искам да ти кажа, е, че ако искаш, веднага отивам при Паундс и му казвам, че ти и жената от ФБР искате този случай, понеже е свързан с другия, по който вече работите. Иначе ще се захвана с него, но само в рамките на работното време…

– Кажи на Паундс каквото искаш, Джери. Мен не са ме извикали тук.

Бош тръгна обратно към Еленър, но Едгар каза:

– Само още нещо. Кой знаеше, че си открил хлапето?

Бош спря и погледна Еленър. Без да се обръща, той отвърна:

– Задържахме го на улицата. Разпитахме го в участъка. Докладите отидоха в Бюрото. Какво искаш да чуеш от мен, Джери?

– Нищо – рече Едгар. – Но все пак, Хари, ти и феберейката можехте да се погрижите за свидетеля си малко по-Добре. Така щяхте да ми спестите малко време и да осигурите на момчето малко повече живот.

Бош и Уиш тръгнаха към колата, без да отговорят. Когато седнаха вътре, той попита:

– Кой друг знаеше?

– Какво искаш да кажеш? – рече тя.

– Това, което попита Едгар преди малко – кой друг знаеше за Шаркай?

Тя се замисли за момент, после каза:

– Рурки получава от мен ежедневно резюме на докладите ми. Оставих му и бележка във връзка с хипнозата. Докладите отиват в архива, откъдето копия се предават на старшия специален агент. Лентата със записа на разпита, която ми даде, е заключена в бюрото ми. Никой не е чул онова, нито е било презаписано. Така че, предполагам, някой е видял докладите ми. Но ти дори не си и помисляй нещо такова, Хари. Никой… Не може да бъде…

– Е, поне са разбрали, че сме открили хлапето и че може да се окаже важно. Това какво ти говори? Трябва да има замесен някой отвътре.

– Хари, това е празна работа. Би могло да бъде по хиляди начина. Както каза ти, ние го спипахме на улицата. Може би някой е наблюдавал. Приятелите му, онова момиче… Всеки би могъл да се изтърве пред някого, че сме търсили Шаркай.

Бош се помисли за Люис и Кларк. Те сигурно бяха видели, когато той и Уиш задържаха момчето. Каква игра играеха онези двамата? Нищо не се връзваше.

– Шаркай беше едно упорито малко копеленце – рече той. – Нима мислиш, че просто така би влязъл с някого в тунела? Според мен той не е имал никакъв избор. И за да направи това, значи онзи е бил някой със значка.

– Или някой с пари. Добре знаеш, че той би тръгнал с всеки, който има пари.

Тя не бързаше да запали двигателя на колата. Стояха замислени, докато накрая Бош каза:

– Това с Шаркай беше съобщение.

– Какво?

– Съобщение за нас. Не разбираш ли? Оставили са моята визитка у него. Обадили са се по линия, от която обаждането не може да бъде проследено. И са го оправили в тунел. Искат да ни покажат, че те са свършили всичко това. Искат да сме наясно, че имат човек вътре. Те просто ни се присмиват.

Тя запали колата.

– Накъде да карам?

– Към Бюрото.

– Хари, внимавай с тая работа за вътрешния човек. Ако се опиташ да я пробуташ, и се окаже, че не е истина, може да предоставиш по този начин на враговете си възможността да ти видят сметката.

Враговете ли, помисли си Бош. Кои ли са ми враговете този път?

– Аз убих онова хлапе – рече той. – Най-малкото, което смятам да направя, е да открия кой го е извършил.

Бош се загледа през прозрачната завеса в приемната надолу, към гробището за ветерани, докато Еленър Уиш отключваше вратата към канцелариите на Бюрото. Мъглата още не беше скрила полето с надгробни камъни и отгоре те приличаха на хиляди призраци, измъкнали се едновременно от ковчезите си. Бош виждаше тъмното петно на дупката, изкопана върху билото на хълма в северния край на гробището, но все още не можеш да каже за какво беше направена. Приличаше много на общ гроб – Един голям ров на хълма, една голяма рана. Изкопаната пръст беше покрита с листове черен полиетилен.