Майкъл Конъли - Черното ехо

– Хей, Хари – рече той, – това ли е новият ти партньор? Сигурно вече се разбирате добре.

Бош само продължи да го гледа. Еленър беше на три стъпала по-назад и вероятно не чу забележката.

– Прощавай, Хари – рече Едгар достатъчно високо, за да бъде чут дори въпреки бученето откъм тунела. – Нещо съм изнервен. Имах тежка нощ. Само трябва да видиш кого ми назначи за нов партньор онзи шибан наш Паундс!

– Мислех, че ще получиш…

– Чуй сега: Паундс ме сложи да работя с Портър от пътната полиция. Тоя тип е вечно пиян.

– Знам. Как изобщо си успял да го вдигнеш от леглото?

– Не беше от леглото. Наложи се да го домъкна тук от „Папагала“ горе, в Северен Холивуд. Това е един от онези частни клубове за пияници. Още като ни представиха един на друг, Потър ми даде номера там и ми каза, че това било мястото, където ще мога да го намеря през нощта. Работел по някакъв секретен случай. Аз обаче се обадих в „Паркър Сентър“ и от службата за назначения в извънработно време ми отговориха, че такъв случай в момента няма. Ясно ми е, че той ходи там да кърка. Когато му се обадих, вече почти беше вързал кънките. Барманът ми каза, че пейджърът на колана му се задействал, но той дори не го чувал. Хари, ако му направим проба с алкохолен анализатор, може би скалата на апарата няма да стигне за тоя тип.

Бош кимна и се намръщи в знак на съчувствие, но три секунди по-късно отхвърли мислено проблемите на Едгар. Усещайки, че Еленър вече е до него, той я представи на своя колега. Уиш и Едгар се ръкуваха и се усмихнаха един на друг, а Бош рече:

– Е, докъде стигнахте?

– Ами намерихме у убития ето тези неща – отвърна Едгар и вдигна едно прозрачно найлоново пликче. В него имаше снопче полароидни плаки. Други голи снимки на Шар-кай. Момчето бързо се беше заредило отново със стока. Едгар обърна пликчето и оттам изпадна визитката на Бош.

– Очевидно момчето е било „на работа“ из Бойтаун – продължи Едгар, – но щом вече си го задържал, значи сигурно знаеш за това. Когато видях визитната ти картичка, веднага си помислих, че сигурно това е същото момче, което се е обадило на номер 911. Ако искаш да слезеш до долу и да хвърлиш едно око, заповядай. Ние вече приключихме, така че можеш да пипаш каквото поискаш. Малко е шумно обаче, щото някой е изпочупил всички крушки в тунела. Още не е ясно дали това е бил убиецът, или са били изпочупени отпреди. Наложи се да докараме някакво осветление, само че кабелите не бяха достатъчно дълги, затова не можахме да оставим генератора тук отвън и сега реве вътре с всичките си пет конски сили.

Той се обърна, за да влезе обратно в тунела, но Бош се протегна и го хвана за рамото.

– Джери, кой ви се обади за това?

– Обаждането беше анонимно. И не на номер 911, затова няма никакъв запис. Дойде направо през номератора на холивудския участък. Обадилият се бил мъж. Само толкова успя да ни каже онзи малък дебелосерко от скаутите, който го е приел.

Едгар влезе отново в подлеза. Бош и Уиш го последваха. Самият подлез представляваше дълъг коридор, извиващ надясно. Подът беше бетонен и доста мръсен, а стените – покрити с груба бяла мазилка, обилно нашарена от графити. Вътре беше съвсем тъмно, ако не се брои осветеният участък при мястото на престъплението, някъде по средата на тунела. Бош видя проснатото по гръб тяло на Шаркай. Около Него в осветеното място работеха хората от екипа. Вървейки, Бош влачеше пръстите на дясната си ръка по мазилката на стената. Това го успокояваше. В тунела се усещаше стара влажна миризма, смесена с новите аромати на бензин и отработени газове от генератора. Бош усети как по врата и под ризата му започнаха да избиват капчици пот. Дишането му се беше ускорило. Минаха покрай генератора, разположен на десетина метра навътре от входа, после извървяха още толкова, за да стигнат до Шаркай, който лежеше на пода на тунела под острата светлина на прожекторите.

Главата на момчето беше извита към стената на тунела под неестествен ъгъл. Изглеждаше по-дребно и по-младо, отколкото си го спомняше Бош. Очите му бяха полуотворени и гледаха с онзи познат вторачен поглед на невиждащия. На фланелката му пишеше „Гънз’Енд’Роузис“ и цялата беше пропита с кръв. Джобовете на изтритите му джинси бяха празни и извадени навън. До тялото на земята имаше флакон с аерозолна боя, поставен в плик за веществени доказателства. На стената над главата му беше изписано: „Почивай в мир, Шаркай.“ Очевидно надписът беше направен от неумела ръка, понеже боята се беше разтекла. Черни вадички се спускаха надолу по мазилката, а някои от тях попиваха в косата на момчето.