Майкл Коннелли - Черното ехо

Момчето не виждаше в тъмното, но и не му трябваше. Опитът и дългата практика му казваха, че става добре. Равно и красиво. Движейки ръката си от рамото и въртейки китка, то описваше меки линии с цветния спрей. Движи струята равномерно, мислеше си момчето, не пропускай. Става прекрасно.

Чуваше съскането на излизащия под налягане въздух и сякаш усещаше изтичането на боята. Това беше усещане, което му доставяше удоволствие. Миризмата му напомняше за пликчето в джоба и за момент си помисли да се надруса. Може би после, реши то. Сега не искаше да спира, поне докато не довърши долния край с един последен, волен замах.

И тогава спря. Шумът на двигател се извиси над свистенето на аерозолната струя. Момчето се огледа, но не видя други светлини освен сребристобялото отражение на луната върху водната повърхност и мъждукащата крушка над вратата на помпената станция, която се намираше на средата на язовирната стена.

Но звукът не лъжеше. Някаква машина идеше към него. По шума му заприлича на камион. Дори вече му се струваше, че чува хрущенето на гумите по настлания с чакъл път, който обикаляше язовира. Шумът приближаваше. Беше почти три часът сутринта, а ето че някой идеше. Защо ли? Момчето се изправи и хвърли аерозолния флакон зад оградата по посока на водата. Чу го как издрънча надолу из храсталака, но не цопна вътре. Измъкна от джоба си пликчето и реши да дръпне силно за кураж. Навря нос вътре и пое с пълни гърди тежките изпарения на боята. Олюля се назад на пети, а клепачите му неволно затрепкаха. После хвърли и пликчето с боя зад оградата.

Момчето вдигна мотопеда си от земята и го избута през пътя, назад, към високата трева, шубраците и боровете в подножието на хълма. Добро прикритие, помисли си то, а и ще може да наблюдава кой пристига. Шумът на двигателя вече се чуваше съвсем ясно. Момчето беше сигурно, че превозното средство ще се появи след няколко секунди, но все още не виждаше светлините на фаровете. Това го обърка. Обаче беше късно да бяга. Положи мотопеда долу във високата кафява трева и спря с ръка свободно въртящото се предно колело. После се притаи, притиснато до земята, и зачака да види кой иде.

Хари Бош чуваше как хеликоптерът кръжи там някъде горе на светлото, над тъмнината. Защо ли не се приземява? Защо не идва на помощ? Хари едва се движеше из тъмния задимен тунел, а батериите му вече се бяха изтощили съвсем. Лъчът на фенерчето ставаше все по-слаб с всеки метър, който изминаваше. Нуждаеше се от помощ. Трябваше да се движи по-бързо. Трябваше да стигне края на тунела, преди светлината да изчезне и да остане сам в мрака. Чу как хеликоптерът направи още един кръг. Защо ли не кацаше? Къде беше помощта, от която се нуждаеше? Когато глухото пърпорене на витлата отново се отдалечи, той усети обземащия го ужас и забърза. Пълзеше с издрани и окървавени колене. В едната си ръка държеше едва светещото фенерче, а с другата се подпираше о земята, за да пази равновесие. Не поглеждаше назад, понеже знаеше, че врагът е зад него, там сред черната мъгла. Невидим, но приближаващ. Затварящ капана…

Когато телефонът в кухнята иззвъня, Хари веднага се събуди. Започна да брои иззвъняванията, питайки се дали е пропуснал първите едно или две и дали е оставил секретаря включен.

Не беше. Апаратът не прие обаждането и звъненето не престана до задължителните осем сигнала. Хари разсеяно се запита откъде ли беше дошла тази традиция. Защо не шест позвънявания? Или пък десет? Разтърка очи и се огледа. Беше се изгърбил отново на стола във всекидневната — мекия стол с падаща облегалка, който беше гордостта на оскъдната му мебелировка. Хари се отнасяше към този стол като към свой наблюдателен пост, но това все пак беше погрешно название, тъй като той често заспиваше в него дори когато не дежуреше в очакване да бъде повикан.

Утринна светлина се прецеждаше през пролуката между пердетата и оставяше бледа диря върху лакирания чамов под. Хари се загледа в прашинките, които мързеливо плуваха в светлината близо до плъзгащата се стъклена врата. Лампата върху масата до него светеше, а телевизорът до стената отсреща предаваше с намален почти до края звук неделното утринно религиозно шоу. Върху масата стояха придружителите на безсънието — тесте карти, списания и криминалета с меки корици, някои от които едва започнати, а след това захвърлени. Имаше и смачкан пакет цигари, както и три празни бирени бутилки с различни етикети, които някога бяха принадлежали към опаковки от шест подобни дружки по съдба. Бош беше напълно облечен чак до смачканата вратовръзка, прихваната за бялата му риза със сребърна щипка, върху която се четяха цифрите 187.