Майкъл Конъли - Черното ехо

– Абе защо не пробваме пак универсалния магазин? – рече Шаркай. – Хич не обичам, когато не знам какъв е човекът. А при универсалния ми харесва. Ние си гепим нашето, пък мен не могат да ме гепят.

– Не става – обади се Чепа. – Не можем да се върнем пак там, щото не знаем дали онзи, последният, не се е обадил на шерифа. Трябва да стоим настрана от онова място за известно време. Куките сигур дебнат входа от същия паркинг, дето бяхме ние.

Шаркай знаеше, че са прави. Просто си помисли, че да излиза на лов за педали по булевард „Санта Моника“ вече беше доста рисковано. Много скоро тия двамата нямаше вече да искат на нападат хората, а щяха да го пращат да свърши всичко сам и да донесе парите. Точно тогава щеше да ги чупи, той знаеше това.

– Добре – рече Шаркай и слезе от тротоара. – И да не ме прецакате.

Тръгна да пресича улицата. Арсън извика след него:

– И само от БМВ нагоре!

Сякаш има нужда да ми казва, помисли си Шаркай. Той извървя половин пряка по посока на „Ла Брея“ и спря. Облегна се на вратата на един затворен бояджийски магазин. Оставаше му още половин пряка до „Хот Род“, книжарницата за възрастни, която предлагаше всякакви снимки на мъже срещу двадесет и пет цента. Обаче беше достатъчно близо, за да успее да хване окото на някой, който излиза оттам. Ако, разбира се, онзи търси нещо за хващане. Той се огледа назад и забеляза огънчето на цигарата в тъмнината, където Арсън и Чепа седяха върху мотопедите.

Шаркай не беше стоял там и десет минути, когато един нов „Гранд“ спря до бордюра и стъклото на шофьора се плъзна надолу. Шаркай тъкмо се канеше да го изхвърли от мислите си, понеже помнеше, че му трябва „от БМВ нагоре“, но в този момент забеляза проблясване на злато и приближи. Адреналинът му подскочи. Китката на шофьора, почиваща върху волана, беше увенчана с „Ролекс Президеншъл“. Ако беше истински, Арсън знаеше откъде могат да получат за него 3000 долара. Това значи по бон на човек, да не говорим какви неща може да има у дома си или в портфейла жертвата. Шаркай огледа мъжа. Изглеждаше както трябва – бизнесмен. Тъмна коса, тъмен костюм. На около четиридесет и пет, не повече. Шаркай би могъл да го „удари“ и сам. Мъжът се усмихна на момчето и каза:

– Ей, как си?

– Горе-долу. Къде така?

– О, де да знам. Просто се разкарвам. Искаш ли да се повозиш при мен?

– Докъде?

– Ами знам едно местенце, където можем да отидем. Да останем малко насаме…

– Имаш ли стотачка у себе си?

– Не, ама имам петдесет долара, които да похарча за бейзбол.

– Подавач ли си, или хващач?

– Подавач съм. И съм си купил моя собствена ръкавица.

Шаркай се поколеба и хвърли едно око към пресечката, беше видял огънчето на цигарата. Вече го нямаше. Сигурно са готови за действие. Той погледна отново към часовника на ръката на мъжа.

– Хитро – рече Шаркай и се качи в колата.

Потеглиха на запад покрай пресечката, където трябваше да стоят Арсън и Чепа. Шаркай едва се удържа да не се обърне, но му се стори, че чува бръмченето на мотопедите. Те идеха отзад.

– Къде отиваме? – запита той.

– Е, не мога да се прибера вкъщи с теб, приятелю. Обаче знам едно място, където можем да отидем. Там никой няма да ни пречи.

– Хитро.

Спряха на светофара при „Флорес“, което накара Шаркай да си спомни за човека от онази вечер. Бяха близо до неговата къща. Арсън почваше да удря все по-силно. Това трябваше да спре, иначе щяха да утрепят някого. Надяваше се човекът да си даде ролекса мирно и тихо. Нямаше начин да се предскаже какво щяха да направят онези двамата. Както са се напушили с феноциклидин, сигурно са готови за кървави битки.

Изведнъж колата кривна в пресечката. Шаркай забеляза, че светофарът беше все още червен.

– Какво става? – остро запита той.

– Нищо. Уморих се да чакам, това е.

Шаркай реши, че вече не би било подозрително, ако се обърне назад. Нямаше мотопеди. Ах, копеленцата му, помисли си той. Усети напираща влага по челото си и първите признаци на страха. Колата зави надясно при „Барни’с“ и се отправи нагоре по хълма към Сънсет. После завиха на изток, а след това отново на север.

– Били ли сме заедно преди? – запита мъжът. – Изглеждаш ми познат. Не помня добре, може би сме се виждали някъде?

– Не, никога не съм… Не мисля.

– Я ме погледни.

– Какво? – Шарай беше стреснат от въпроса и острия тон на мъжа. – Защо?

– Погледни ме. Познаваш ли ме? Виждал ли си ме преди?

– За какво е всичко това бе, човек? Казах вече – не.

Мъжът отби от улицата и навлезе в източния край на паркинга зад „Холивуд Боул“ [35]. Мястото беше безлюдно. Той караше бързо и мълчаливо към тъмния северен край. Ако това ти е спокойното местенце, помисли си Шаркай, значи тоя „Ролекс“ на ръката ти не е истински, мой човек.