Майкъл Конъли - Черното ехо

– Ей, какво правим тук бе, човече? – рече Шаркай. Вече мислеше как да се измъкне. Беше сигурен, че Арсън и Чепа, както се бяха издокарали, вече сигурно са се изгубили. Беше останал сам с този човек и искаше да се чупи.

– Залата е затворена – каза Ролекса. – Обаче аз имам ключ за гримьорната, загряваш ли? Само ще минем тунела под Кахуенга и близо до мястото, където излиза, ще свием по една пътечка. Няма да ни види никой. Аз работя там и знам, че по това време няма хора.

За момент Шаркай се замисли дали да не пробва и да нападне мъжа сам, но веднага реши, че няма да се справи. Освен ако не го изненада по някакъв начин. Щеше да изчака. Мъжът угаси двигателя и отвори вратата на колата. Шаркай също отвори своята врата, слезе и се огледа из тъмния паркинг. Търсеше двете светлинни на мотопедите, но не ги видя. Ще се пробвам сам с тоя тип, когато преминем оттатък, реши Шаркай. Трябваше да предприеме нещо. Или да му скочи, или поне да избяга.

Отправиха се към надписа, който гласеше „За пешеходци“. Отпред имаше бетонна пристройка с отворена врата, а след нея стълби. Докато слизаха надолу по стъпалата, мъжът с ролекса постави ръка на рамото на момчето, а след това я премести върху врата му с бащински жест. Шаркай усещаше студенината на металната верижка.

– Сигурен ли си, че не се познаваме, Шаркай? – запита мъжът. – Може би сме се виждали някъде?

– Не бе, човек, казвам ти, никога не съм те виждал.

Бяха стигнали почти до средата на тунела, когато Шаркай изведнъж осъзна, че не беше казал името си на мъжа.

Хари не беше го правил отдавна. В спалнята на Еленър той се държа непохватно, като мъж, който е твърде предпазлив и е забравил уменията си. Както винаги, когато беше за първи път с някоя жена, не се представи добре. През цялото време тя трябваше да го напътства с ръце и да шепне. Накрая той почти беше готов да се извини, но не го направи. Притиснаха се един о друг и задрямаха, а Хари усещаше аромата на косата й. Същият ябълков аромат беше усетил у тях в кухнята предната вечер. Бош се беше увлякъл по нея и му се искаше да вдъхва този аромат всяка минута. Не след дълго той я събуди с целувки и двамата отново се любиха. Този път мина без напътствия, а и тя не се нуждаеше да използва ръцете си. Когато приключиха, Еленър му прошепна:

– Мислиш ли, че можеш да бъдеш сам на този свят и да не се чувстваш самотен?

Той не отговори веднага и тя отново го запита:

– Самотен ли се чувстваш, Хари Бош?

Той се замисли над това за момент, докато пръстите й леко проследяваха линиите на татуировката му.

– Не знам какъв съм – прошепна накрая Хари. – Човек свиква да приема нещата такива, каквито са. А и аз винаги съм бил сам. Предполагам това ме прави самотен. Искам да кажа, досега.

Усмихнаха се и двамата в тъмното, целунаха се и скоро той долови равномерното й дишане. Еленър беше заспала. Доста по-късно Бош стана от леглото, нахлузи панталоните си и излезе на балкона да пуши. По булевард „Оушън парк“ нямаше никакво движение и се чуваше шумът на океана от съвсем близо. Съседният апартамент беше тъмен. Навсякъде другаде също беше тъмно освен на улицата. Той забеляза, че цветчетата на жакарандовите дървета покрай тротоара бяха опадали, образувайки на платното покритие като виолетов сняг, върху което бяха паркирани колите. Бош се облегна на парапета и издуха цигарения дим срещу хладния нощен ветрец.

Когато беше на средата на втората цигара, чу вратата зад него да се плъзга и веднага след това усети ръцете й около кръста си. Тя го прегърна изотзад.

– Какво има, Хари?

– Нищо, просто размишлявах. А ти внимавай, димът е канцерогенен. Чувала ли си за страничния ефект при пушачите?

– За какво толкова мислиш? И така ли прекарваш нощите си най-често?

Бош се обърна и я целуна по челото. Тя беше облечена в късо пеньоарче от розова коприна. Хари прекара пръст надолу и после нагоре по врата й.

– Почти не ми се случват нощи като тази. Просто не можех да заспя. Толкова неща се въртят в главата ми…

– Мислеше за нас двамата ли? – Тя го целуна по брадичката.

– Предполагам.

– И какво?

Той я погали по лицето, после прекара пръст по овала на брадичката й.

– Чудех се откъде ли ти е ето този малък белег тук.

– О… имам го от малка. С брат ми карахме колело, а аз бях седнала на кормилото. Когато се спуснахме надолу по един хълм, който се казваше Хайленд Авеню – това беше по времето, когато живеехме в Пенсилвания, – той изгуби управлението. Колелото полетя и аз примрях от страх, понеже знаех, че ще се блъснем. И точно в момента, преди да паднем, той извика: „Ели, няма ти нищо!“ Просто ей така. И Понеже извика това, оказа се прав. Само си разцепих брадичката, но дори и не заплаках. Винаги съм се сещала за този случай, как той се беше опитал да извика на мен, вместо да се тревожи за самия себе си, но брат ми си беше такъв.