Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош и Уиш насочиха вниманието си към шестимата войници, които бяха служили в Първи пехотен и във военната полиция. Разглеждайки досиетата им, установиха, че и двамата от ВП бяха регистрирани като участвали в банков обир. Бош порови из снимките и извади двете, които търсеше. Взря се в лицата им, сякаш очакваше потвърждение на мислите си от студените, безизразни погледи.

– Тия двамата ми харесват – рече той.

Имената им бяха Арт Франклин и Джийн Делгадо. Арестите и на двамата бяха в Лос Анджелис. Във Виетнам бяха служили в различни подразделения на ВП, но не към посолството, където беше Медоус. Все пак обаче в същия град. И двамата се бяха уволнили в 1973 година, но подобно на Медоус бяха останали като цивилни служители. Там бяха прекарали времето до края на войната през април 1975. Бош нямаше повече никакви въпроси. И тримата – Медоус, Франклин и Делгадо – се познаваха още преди да се съберат в „Рота Чарли“ в окръг Вентура.

В САЩ след 1975 година Франклин се забъркал в серия от банкови обири в Сан Франциско и прекарал в затвора пет години. По-късно бил задържан при федерално разследване на друг банков обир в Оукланд и бил изпратен в Търминал Айланд през 1984 година, когато и Медоус е бил там. Освобождават го под гаранция и пристига в „Рота Чарли“ месеца преди Медоус да напусне лагера. Делгадо бил задържан три пъти за влизане с взлом в частни домове в Лос Анджелис, за който получавал незначителни присъди, докато през 1985 го арестували за опит за обир на банка в Санта Ана. Изпращат го в Соледад, откъдето излиза през 1988, за да постъпи в „Рота Чарли“, три месеца преди Медоус. Напуска лагера един ден след пристигането на Франклин.

– Един ден – рече Уиш. – Това означава, че тримата са били в лагера само един ден заедно.

Бош разглеждаше снимките и придружаващите ги описания. Франклин беше по-едрият. Над метър и осемдесет, около 85 килограма, с тъмна коса. Делгадо беше дребен: под 170 см и около 60 килограма, също с тъмна коса. Бош се взираше в снимките на едрия и по-дребния мъж, мислейки си за описанието на двамата в джипа, които бяха откарали тялото на Медоус до язовира.

– Да идем да потърсим Шаркай – рече той след малко.

Обади се в приюта и чу това, което и очакваше да чуе:

Шаркай бе духнал. Бош се обади в „Синият замък“ и един уморен старчески глас му каза, че тайфата на Шаркай се е изнесла оттам по обяд. Майката на момчето затвори телефона, след като разбра, че не се обажда евентуален клиент. Часът беше почти седем. Бош каза на Уиш, че ще се наложи да излязат отново на улицата, за да го намерят. Тя отвърна, че е готова да кара. Следващите два часа прекараха из Западен Холивуд, предимно в добре познатия участък по булевард „Санта Моника“. Нямаше и следа от Шаркай или пък от мотопеда му. Те спряха няколко от патрулните коли на местния шериф и им казаха кого търсят, но дори и служителите не можаха да им помогнат. Накрая паркираха до бордюра пред „Оки Дог“ и Бош си помисли, че може би момчето се беше върнало при майка си, но тя беше затворила телефона, за да го укрие.

– Искаш ли да се разходим до Чатсуърт? – запита той.

– Точно толкова, колкото ми се иска да се виждам с онази вещица, майката на Шаркай. По-скоро си мислех, че е време да сложим край на работния ден. Можем да намерим Шаркай и утре. Какво ще кажеш за вечерята, която не можахме да осъществим миналия път?

Бош искаше да се добере до Шаркай, но искаше също така да се добере и до нея. Беше права – и утре е ден.

– Звучи ми добре – рече той. – Къде ти се ходи?

– У нас.

Еленър Уиш живееше под наем в една къща на две преки от плажа на Санта Моника. Паркираха отпред и докато влизаха, тя каза на Бош, че макар да е доста близо, ако иска да види океана, ще трябва да излезе на балкона на спалнята й, да се наведе силно надолу и да гледа към булевард „Оушън парк“, долу вдясно. При това положение между двете жилищни сгради, които се намираха почти до самата брегова линия, можеше да зърне съвсем малка част от Тихия океан. От този ъгъл, обясни тя, би могъл също да надзърне и в спалнята на нейния съсед. Човекът бил бивш телевизионен артист, който в момента се препитавал от дребна търговия с наркотици, но през спалнята му минавала безкрайна процесия от жени. Това, разбира се, не били любителки на хубави изгледи. Тя каза на Бош да седне в хола, докато приготви вечерята.

– Ако обичаш джаз – рече Уиш, – ей там има един компактдиск, който скоро си купих, но още не съм го чула.

Той отиде до стереоуредбата, разположена върху рафтове близо до библиотеката, и взе новия диск. Беше „Да се влюбиш в джаза“ на Ролинс [31]и Хари се усмихна вътрешно, понеже имаше същия вкъщи. Хубаво съвпадение. Той включи уредбата, пусна музика и започна да оглежда стаята. По мебелите имаше кувертюри в светли цветове и малки възглавнички с пастелен десен. Върху стъклото на масичката за кафе, която стоеше пред светлосиньо канапе, имаше разхвърляни книги по архитектура и списания за обзавеждане. Стаята беше подредена добре. На стената до входната врата висеше гоблен, поставен в рамка, на която се четяха думите „Добре дошли в този дом“. С малки буквички в единия ъгъл беше избродирано „Е.Д.С. 1970“ и Бош се запита какво ли значеше последната буква.