Майкъл Конъли - Черното ехо

Тя побутваше с вилицата парченца от печения речен рак, който се готвеше да изяде, но все не започваше.

– Не е честно – рече Уиш. – Той не е искал да се връща. А някои момчета са искали, обаче никога не са получили тази възможност.

– Да. Наистина на онова място нямаше нищо честно.

Бош се обърна към прозореца и се загледа в океана. Забеляза четирима сърфисти в ярки костюми, които се носеха върху вълните.

– И след войната ли си постъпил в полицията?

– Е, помотах се насам-натам известно време и накрая отидох в управлението. Изглежда, повечето от ветераните, които познавах, както каза Скейлс днес, попаднаха или в полицията, или в затворите.

– Не зная, Хари. Ти ми изглеждаш доста самотен човек. Повече ти отива да бъдеш частен детектив, а не някой, който приема заповеди от хора, които не уважава.

– Че то вече няма частни, които работят сами. Всеки получава заповеди от някого… Ама нали всичко това го пише в досието ми и ти го знаеш добре.

– Не всичко за един човек може да се напише на хартия. Не го ли каза ти?

Той се усмихна, докато сервитьорката разчистваше масата.

– Ами ти? Каква е твоята история с Бюрото?

– Много е проста наистина. По право получавах по-добри оценки, отколкото по счетоводство и постъпих веднага след завършване на колежа в Пенсилвания. Добро заплащане, добри придобивки, жените са на почит и се ценят високо. Нищо повече.

– Но защо точно в банковия екип? – Мислех си, че на Мода е антитероризмът, чистото чиновничество или дори наркотиците, но не и „тежката артилерия“.

– Аз работих чиновническа работа цели пет години. Бях в Министерството на търговията, където мислех, че ми е мястото. Оказа се обаче, че царят е гол. Всичко беше толкова скучно, скучно… – Тя се усмихна и поклати глава: – И тогава реших, че всъщност искам да бъда ченге. Това и станах Поисках да ме прехвърлят в първия участък, където се освободи вакантно място. Лос Анджелис е столицата на банковите обири в страната. Когато се появи мястото тук, веднага се прехвърлих. Можеш да ме наречеш динозавър.

– Твърде си красива за такъв.

Въпреки силния й слънчев загар Бош беше сигурен, че забеляза по лицето й следи от притеснение. Самият той също се притесни – как можа да се изпусне, просто ей тъй?

– Извинявай – рече Бош.

– О, не. Беше хубаво. Благодаря ти.

– Ами тогава, омъжена ли си, Еленър? – продължи той и се изчерви, веднага съжалил за липсата на такт. Тя се усмихна в отговор на притеснението му.

– Бях. Но отдавна.

Бош кимна:

– И нямаш никого… имам предвид… ами Рурки? Вие, двамата.

– Какво? Да не се шегуваш?

– Извинявай.

Двамата се засмяха. Последва дълга пауза от спокойна тишина, нарушавана само от размяната на усмивки.

След обяда тръгнаха да се разходят по кея до мястото, където Бош някога беше стоял с пръчка и корда в ръката. Нямаше нито един рибар. Няколко от постройките на края на кея бяха съвсем изоставени. Във водата около един от носещите пилони се виждаше сияние с цветовете на дъгата. Бош забеляза също и че сърфистите си бяха отишли. Може би всички деца са на училище, помисли си той. Или пък не ловят вече риба на това място. Може би нито една риба не може да навлезе толкова навътре в отровения залив.

– Отдавна не съм бил тук – каза той на Еленър. Облегна се върху парапета и подпря лакти на дървото, надраскано от хиляди ножчета за стръв. – Нещата се променят.

Беше вече следобед, когато се върнаха в сградата на Федералното бюро. Уиш прекара през компютъра имената и затворническите номера, които Скейлс им беше дал, и поиска на всеки да бъде извадено копие от снимките, които бяха правени в различните затвори на щата. Бош се обади в Централния военен архив в Сейнт Луис и поиска да го свържат с Джеси Ст. Джон – същата служителка, с която беше разговарял в понеделник. Тя отговори, че досието на Уилиям Медоус, което Бош беше поискал, вече е изпратено. Бош ней каза, че е успял да види копие от него във ФБР. Вместо това л помоли да вкара в компютъра новите имена и да му изведе кратка служебна биография за всеки от мъжете. Задържа я дори след края на смяната й, понеже в Сейнт Луис вече беше минало пет часа, но жената каза, че е готова да помогне.

Към пет часа лосанджелиско време Бош и Уиш вече разполагаха с двадесет и четири фотографии и военни досиета на хората, които ги интересуваха. Нищо обаче не предизвика каквато и да е асоциация и у двамата. Петнадесет от мъжете бяха служили във Виетнам по същото време, когато и Медоус е бил там. Единадесет от тях – в редовната армия, но нито един като „тунелен плъх“, макар четирима да бяха от Първи пехотен полк. Имаше още двама, които бяха служили във военната полиция в Сайгон.