Майкъл Конъли - Черното ехо

– Полковник Скейлс, не разполагаме с време да чакаме адвокати да се занимават с това – рече Бош. – Разследваме Убийство, сър. Тази информация ни е необходима. Знаете, че можем да я получим, ако се обърнем към съответните Федерални служби, но това би отнело още повече време, отколкото намесата на адвоката ви. Можем също така да я получим със съдебно решение, обаче си помислихме, че един личен контакт би бил най-добър. Ние сме склонни повече ц от вас да пипаме дискретно, ако ни окажете сътрудничество.

Скейлс отново не помръдна и сякаш не ги слушаше. От лулата му се извиваше синьо облаче подобно на призрак.

– Разбирам – каза той накрая. – Тогава направо ще ви дам папките. – Скейлс стана и отиде до една редица бежови картотечни шкафове, подредени край стената зад бюрото му. Издърпа едно чекмедже и след кратко ровене извади оттам тънка картонена папка. Подхвърли я върху бюрото, близо до Бош. – Ето, това е досието на Медоус – рече той. – Сега да видим какво друго можем да намерим тук.

Скейлс отиде до първата картотека, която нямаше никаква маркировка. Преглед редицата папки в нея, без да извади нито една. Накрая избра една от папките, върна се и седна отново.

– Можете да прегледате тази папка на спокойствие, а аз ще ви фотокопирам всичко, което ви е нужно от нея – рече той. – Това е списъкът на преминалите през лагера. Мога да ви извадя имената на онези, които са били тук заедно с Медоус. Предполагам, ще ви трябват рождените дати и затворническите номера, нали така?

– Толкова стига, благодаря ви – рече Уиш.

Отне им само петнайсет минути да прегледат досието на Медоус. Той беше започнал кореспонденция със Скейлс една година преди да бъде освободен от Търминал Айланд. Имаше поддръжката на един затворнически свещеник и един психолог, който го познаваше добре, тъй като бяха го зачислили на работа към канцеларията на затвора. В едно от писмата си Медоус беше описал тунелите, в която е бил във Виетнам, и как те са го привличали с тъмнината си.

„Повечето от останалите момчета ги беше страх да слизат там долу – пишеше той. – Аз приемах с желание. Тогава още не бях наясно защо, но сега вече мисля, че просто съм се подлагал на изпитание. Удовлетворението, което получавах обаче, се оказа измамно. Чувствах се празен като дупките, в които воювахме. Сега се уповавам на Исус Христос и се чувствам пълноценен, съзнавайки, че Той е с мен. Ако ми бъде предоставена възможността, и под негово напътствие, бих могъл да направя правилния избор този път и да изляза завинаги извън решетките. Искам да напусна прокълнатата земя и да стъпя на благословената.“

– Добре скалъпено, но предполагам достатъчно искрено – рече Уиш.

Скейлс вдигна поглед от листа, върху който пишеше имена, рождени дати и затворнически номера.

– Той беше искрен – рече полковникът с тон, който не предполагаше, че би могло да бъде иначе. – Когато Били Медоус си тръгна оттук, аз мислех… бях сигурен, че е готов за излизане и е скъсал всички нишки, които го свързваха с наркотиците и престъпленията. Беше очевидно, че се е отърсил от тези изкушения. Съмнявам се обаче, че вие ще намерите тук това, което търсите. Ще ви дам тези имена, но те едва ли ще ви помогнат.

– Ще видим – рече Бош. Скейлс продължи да пише, а Хари го наблюдаваше. Полковникът беше твърде погълнат от вярата и честността си, за да прозре, че вероятно е бил използван. Бош беше уверен, че Скейлс е добър човек, но твърде наивен и прибързан в желанието си да види реализирани своите надежди у някой като Медоус.

– Полковник, какво получавате вие от всичко това? – запита Бош.

Този път Скейлс остави писалката, намести лулата в устата си и скръсти ръце върху бюрото.

– Смисълът на всичко това е не какво ще получа аз, а в това какво получава Господ. – Той взе писалката отново, но в този момент го споходи нова мисъл: – Виждате ли, тези момчета бяха съсипани в много отношения, когато се върнаха оттам. Знам, че това е стара история и всеки я е чувал, всеки е гледал филми. Обаче онези момчета е трябвало да я изживеят. Хиляди от тях се върнаха и буквално веднага се отправиха към затворите. Един ден четях нещо по този въпрос и се замислих как ли щеше да бъде всичко, ако нямаше война и тези момчета не бяха ходили никъде? Просто ако си живееха в Омаха или Лос Анджелис, Джексънвил или Ню Айберия и тъй нататък. Дали щяха да стигнат до затвора? Щяха ли да бъдат бездомни, отхвърлени същества? Или пък наркомани?

– За повечето се съмнявам. Войната им причини това, което ги изпращаше по грешен път. – Той смъкна от лулата си, този път по-дълго, но тя беше угаснала. – Така че всичко, което аз правя, е с помощта на земята и няколко книжки с молитви да се опитам да върна на тези хора това, което Виетнам им е отнел. И съм доста добър в това начинание. Затова ви давам този списък и ви позволявам да надникнете в тази папка. Само не накърнявайте това, което имаме тук. Естествено, вие си имате съмнения относно това, което става в лагера. Това е добре. За хора във вашето положение даже е здравословно. Но внимавайте с добрите неща, които са постигнати тук. Детектив Бош, вие изглеждате на подходяща възраст. Били ли сте там?