Майкъл Конъли - Черното ехо

– Все още пътува насам – отвърна Бош.

Двамата с Уиш върнаха Шаркай към неговата история още два пъти, разглеждайки по-обстойно някои дребни детайли. Направиха това задружно, като екип. Установени схеми, размяна на погледи, незабелязани кимвания, дори усмивки – изпробваха всичко. На няколко пъти Бош забеляза как Уиш се изплъзва от стола си и му се стори, че забелязва тънка усмивка да заиграва върху момчешкото лице на Шаркай. Когато пицата пристигна, той се опита да възрази срещу аншоата, но въпреки това изяде три четвърти от нея и изпи две от кутийките кока-кола. Бош и Уиш нямаха нищо против.

Шаркай им каза, че джипът, който е докарал трупа на Медоус, е бил на цвят мръснобял или бежов. Каза и това, че на предната врата имало някакъв знак, но не можа да го опише. Вероятно е бил служебен, помисли си Бош. Сега вече той твърдо искаше да постави момчето под хипноза, но реши да не отваря отново дума по този въпрос. Щеше да изчака Уиш сам да осъзнае необходимостта от това и да реши, че трябва да бъде направено.

Шаркай каза, че човекът, който останал в джипа, докато другият е вкарвал трупа в тръбата, през цялото време не казал нито дума. Той изглеждал по-дребен от шофьора. Шаркай обясни, че е видял само контурите на неясен силует в оскъдната светлина, която луната хвърляла през гъстата естествена ограда от борове над язовира.

– Какво правеше този, другият? – запита Уиш.

– Ами май само наблюдаваше. Нещо като стража. Той дори не караше джипа. Предполагам, че е бил главният.

Момчето беше огледало по-добре шофьора, но не дотолкова, че да може да опише лицето му или пък да е в състояние да го нарисува с помощта на специалното оборудване за словесни портрети, което Бош беше донесъл в стаята за разпити. Шофьорът бил бял, с тъмна коса. Шаркай не можеше или не искаше да отиде по-далеч в своето описание. Бил облечен в риза и панталони с еднакъв тъмен цвят, може би гащеризон. Носел и някакъв колан с инструменти или нещо като дърводелска престилка. Тъмните джобове висели празни около хълбоците му и шумолели като работна престилка. Това беше твърде любопитно за Бош и той зададе на Шаркай няколко въпроса, подхождайки от различни гледни точки, но не успя да научи нищо повече.

След час приключиха. Отново оставиха Шаркай в задимената стая, докато двамата с Уиш се съвещаваха навън. Тя каза:

– Сега ни остава само да намерим джип с одеяло отзад в багажника. После ще направим микроанализа и ще сравним космите. Само дето сигурно има поне два милиона бели и бежови джипове в щата. Искаш ли да го пусна за издирване, или ти ще се заемеш с това?

– Виж какво, преди два часа ние не разполагахме с нищо. Сега вече имаме доста. Остави ме, ако искаш, да го хипнотизирам това хлапе. Кой знае, може пък да изкопчим номера на джипа, по-добро описание на шофьора или да си спомни някое име, което е било споменато, а дори и описание на знака върху вратата.

Бош беше протегнал ръце напред с дланите нагоре. Вече беше направил това предложение веднъж и тя го отхвърли. Отхвърли го и този път.

– Не още, Бош. Нека говоря с Рурки. Може би утре. Не искам да се впусна в нещо такова, което утре да се превърне в наша грешка. Разбираш ли ме?

Той кимна и отпусна ръце.

– Какво ще правим сега? – запита тя.

– Ами хлапето се наяде. Защо не го разкараме и да потърсим ние самите нещо за ядене? Знам едно…

– Не мога – рече тя.

– …място на „Овърленд“.

– Вече имам планове за вечерта. Съжалявам. Можем да го направим някой друг път.

– Разбира се. – Той отиде до вратата на стаята за разпити и отново погледна през огледалното прозорче. Беше готов да направи каквото и да е, само да не показва лицето си пред нея. Почувства се глупаво, че е решил да действа толкова прибързано. – Ако трябва да ходиш някъде, тръгвай – рече той. – Аз ще осигуря на момчето подслон за през нощта. Няма защо и двамата да си губим времето с това.

– Сигурен ли си?

– Аха, да, аз ще се погрижа за него. Ще повикам някоя патрулна кола да ни откара. Пътьом ще приберем мотопеда му. Ще ги помоля да ме оставят при моята кола.

– Това е чудесно. Имам предвид, че ще вземеш мотопеда му и ще се погрижиш за него.

– Е, нали сключихме сделка с него, не помниш ли?

– Помня. Но все пак ти се грижиш за него. Наблюдавах те как се държиш. Нещо от себе си ли виждаш у това момче?

Той се обърна и я погледна в очите.

– Не. Не точно. Той е просто един свидетел, който трябва да бъде разпитан. Сега си мислиш за него, че е едно малко копеленце, нали? Изчакай още година, когато ще бъде на деветнайсет или двайсет, ако изобщо ги навърши. Тогава той ще бъде истинско чудовище. Ще ходи на лов за хора. Това не е последният път, когато седи в тази стая. Той ще влиза тук и ще излиза през целия си живот, докато накрая убие някого или пък го убият него. Такива са законите на Дарвин – оцеляват най-приспособяемите, а той е точно такъв. Затова сега не ми пука за него. Ще му осигуря подслон, тъй като искам да знам къде се намира, за да ми е подръка, ако се наложи. Това е всичко.