Майкъл Конъли - Черното ехо

– Хубава реч, но аз не мисля така. Знам някои работи за теб, Бош. Пука ти и още как. Я само как му поръча вечеря и го пита…

– Виж какво, не ме интересува колко пъти си чела досието ми. Това не означава, че ме познаваш, нали? Казах ти, това са глупости.

Той се беше доближил до нея толкова, че лицата им бяха само на педя едно от друго. Но тя отвърна поглед и сведе очи към бележника си, сякаш това, което беше написала там, имаше нещо общо с думите му.

– Виж сега – рече Бош, – можем да работим заедно по случая и дори да открием кой е убил Медоус, ако напипаме още няколко следи като тази, която получихме от момчето днес. Но няма да станем истински партньори и няма да можем да се опознаем. Затова може би не трябва да се държим така, както досега. Недей да ми разправяш за малкия си брат и за това как подстрижката ми ти напомняла за неговата, защото не знаеш в действителност какъв съм бил аз. Едно снопче бумаги и снимки, поставени в папка, не могат да ти кажат всичко за мен.

Тя затвори бележника си и го прибра в чантичката. След това най-после го погледна в очите. В този момент отвътре на стаята за разпити се почука. Шаркай се оглеждаше в огледалното стъкло на вратата. Обаче и двамата не му обърнаха внимание, а Уиш направо пронизваше Хари с очи.

– Винаги ли ставаш такъв, когато една жена ти откаже да вечеря с теб? – запита тя.

– Това няма нищо общо с другото и ти добре го знаеш.

– Точно така. Знам го. – Тя понечи да си тръгне, но после се спря и каза: – Нека се разберем да се видим в девет сутринта при мен в Бюрото, става ли?

Той не отговори и този път тя наистина си тръгна. Шар-кай потропа на вратата отново и когато Бош погледна към прозорчето, видя как момчето си изтискваше пъпки по лицето, застанало пред малкото огледало. Уиш се обърна назад още един път, преди да напусне стаята.

– Не говорех за моя малък брат – рече тя. – Всъщност той беше мой по-голям брат. И говорех за много отдавна, когато аз бях малко момиченце, а той се приготвяше да замине за известно време… във Виетнам.

Бош не поглеждаше към нея. Просто не можеше. Той осъзнаваше какво предстои.

– Спомних си как изглеждаше той тогава – продължи Уиш, – защото това беше последният път, когато го видях. Заболя ме, когато те видях. Той беше един от онези, които не се върнаха.

Уиш излезе от стаята.

Хари дояде последното останало парче от пицата. То беше изстинало, а той не обичаше аншоа, обаче имаше чувството, че така му се полага. Кока-колата пък се беше стоплила. После седна зад бюрото си и се обади по телефона на няколко места, докато откри едно свободно легло или по-скоро свободно място в един от онези приюти близо до булеварда, в които не ти задават въпроси. В тях никога не се опитваха да върнат избягали от домовете си там, откъдето са дошли. Хората знаеха, че в повечето случаи домът беше по-кошмарно място от улицата. Просто осигуряваха на децата сигурно място, където да спят, а после ги изпращаха към всякакви други места, но не и към булевард „Холивуд“.

Бош взе една обикновена кола без маркировка и откара Шаркай до мотопеда му. Той обаче не искаше да влезе в багажника, затова Бош сключи сделка с момчето: то щеше да кара мотопеда си към приюта, а той щеше да го следва отзад. Когато стигнеха там и момчето се регистрираше, Бош щеше да му върне парите, портфейла и цигарите. Снимките и цигарата с марихуана – не. Те отидоха на боклука. Шаркай никак не искаше да се разделя с тях по този начин, но го направи. Бош му каза да се навърта около приюта през следващите два-три дена, макар да знаеше, че момчето щеше да духне нанякъде още на сутринта.

– Веднъж те намерих – каза той на Шаркай, докато момчето заключваше мотопеда си с веригата пред приюта. – Ако се наложи, пак ще го направя.

– Знам, знам – отвърна Шаркай.

Това си беше беззъба заплаха. Бош знаеше много добре, че беше открил Шаркай, когато той не знаеше, че го търсят. Историята щеше да бъде съвсем друга, ако искаше да се укрие. Бош даде на момчето една от своите евтини визитни картички и му каза да се обади, ако си спомни нещо, което може да е от полза.

– От полза за мен или за вас? – запита Шаркай.

Бош не отговори. Качи се в колата си и подкара обратно към участъка на булевард „Уилкокс“, наблюдавайки за „опашка“ след себе си. Не забеляза някой да го следи. След като се разписа, че е върнал колата, той отиде до бюрото си и взе папките на ФБР. После се отби в стаята на дежурния през нощната смяна лейтенант, който извика една от своите патрулни коли, за да откара Бош до сградата на ФБР. Патрулният полицай беше млад, с много къса коса, азиатец. Бош беше чувал, че в участъка му викали Нетърпеливия. През всичките двадесет минути до сградата на ФБР не проговориха и двамата.