Майкъл Конъли - Черното ехо

– Съжалявам, но не може ли да отворим вратата, за да излезе навън поне малко от тоя пушек?

Бош се пресегна и отвори вратата, без да става и без да прикрива отегчението си.

– Карай нататък, Шаркай – рече той.

– Та когато си заминаха значи, отидох до тръбата и извиках на онзи вътре. „Хей, ти – извиках, – добре ли си?“ – и разни други от тоя род, знаеш. Обаче никой не ми отговори. Тогава оставих мотопеда на земята така, че фарът му да свети вътре в тръбата, и пропълзях малко навътре. Запалих й клечка, както казахте, и го видях. Изглеждаше си мъртъв, и толкова. Щях да проверя, за да съм сигурен, обаче беше много страшно, затова излязох навън. Спуснах се по хълма и се обадих на ченгетата. Това е, което направих. Тъй стана цялата работа.

Бош си помисли, че сигурно момчето щеше да пребърка джобовете на мъртвеца, ако не се беше уплашило на средата на пътя. Но нека това остане негова малка тайна, реши той. После се сети за клона, който е бил откършен наблизо до тръбата и е бил използван от човека, когото Шаркай беше видял, за заличаване на следите от влачене на трупа в тръбата. Запита се как така униформените полицаи не бяха открили нито клона, нито храста, от който е бил откършен, докато са претърсвали мястото на престъплението. Но не се чуди дълго, понеже знаеше отговора – немарливост, ленивост. Не за първи път се случваше да пропуснат важни неща, нямаше да е и за последен.

– Ще отидем да видим какво стана с тази пица – рече Бош и се изправи. – Връщаме се след две минути.

Вече вън от стаята за разпити Бош укроти гнева си и рече:

– Аз съм виновен. Трябваше да си поговорим повечко за това как искаме да протече разпита, преди да бяхме чули неговата история. Аз предпочитам да чуя каквото имат да казват най-напред, а след това да задавам въпроси. Вината е моя.

– Няма нищо – отвърна Уиш кратко. – Той и без това не изглежда толкова ценен.

– Може би. – Бош се замисли за момент. – Помислих си дали да не се върна при него и да си поговорим още малко. Дори може да го хипнотизираме, ако не си спомня някои неща.

Бош нямаше как да знае каква ще бъде нейната реакция при това негово предложение. Той го каза просто така, надявайки се да мине незабелязано. Съдилищата в Калифорния бяха приели, че показанията на един свидетел пред съда не бива да се вземат под внимание, ако той е бил хипнотизирай по време на разпита. Значи, ако хипнотизираха Шаркай, той Никога нямаше да може да свидетелства, в случай че това се наложи във връзка с делото Медоус.

Уиш се намръщи.

– Знам – рече Бош. – Ще го изгубим за съда. Но с това, което сме получили от него досега, може и никога да не стигнем до съд. Ти самата току-що каза, че не е толкова ценен.

– Просто не знам дали трябва да затваряме кранчето на неговата полезност още сега, когато разследването е в такъв ранен етап.

Бош отиде до вратата на стаята за разпити и надникна през огледалното прозорче. Момчето вътре пушеше нова цигара. То я остави в пепелника и стана. Погледна към прозорчето, но Бош знаеше, че не може да го види отвътре. Момчето бързо и тихо размени своя стол с този на Уиш. Бош се усмихна и рече:

– Хитро хлапе. Може би знае още нещо, което не бихме могли да изкопчим от него, ако не го поставим под хипноза. Мисля, че си струва да опитаме.

– Не знаех, че си един от хипнотизаторите в Лосанджелиското полицейско управление. Сигурно съм пропуснала този факт, когато четох досието ти.

– Сигурен съм, че доста си пропуснала – отвърна Бош. След малко продължи: – Подозирам, че съм един от последните останали. След като Върховният съд наложи статуквото, управлението престана да обучава служителите си. Останахме само една неголяма група, в която аз бях един от най-младите. Повечето останали вече са пенсионирани.

– Все пак – рече тя – не мисля, че трябва да го правим засега. Нека поговорим с него още малко, може би ден-два, и да изчакаме, преди да го изгубим като свидетел.

– Добре. Обаче кой знае къде ще бъде след два дни хлапе като Шаркай?

– О, ти си толкова изобретателен. Намери го този път, ще можеш да направиш това отново.

– Искаш ли да се пробваш с един-два въпроса там вътре?

– Не, ти се справяш добре. Ако се сетя нещо, тогава ще се намеся и аз.

Уиш се усмихна, Бош й отвърна и двамата влязоха отново в стаята за разпит, която вече миришеше на пот и цигарен дим. Бош остави вратата отворена, за да се проветрява. Нямаше нужда Уиш да го моли този път.

– Къде е храната? – запита Шаркай.