Майкъл Конъли - Черното ехо

Никой не му отговори, затова Шаркай запали втора цигара и се придърпа назад върху стола.

– Това е хубава история, Едуард, обаче ние искаме да научим всичко – каза Бош. – Също така искаме и да е вярно.

– К’во значи това?

– Това значи, че на мен ми звучи като съчинена от умствено недоразвит, ето какво. Как успя да видиш трупа вътре?

– Имах фенерче – обърна се Шаркай към Уиш.

– Не, не си имал. Имал си кибрит, от който намерихме една клечка. – Бош отново се наведе напред, при което лицето му дойде само на педя от това на момчето. – Шаркай, как мислиш, откъде сме разбрали, че тъкмо ти си се обадил? Да не би да мислиш, че телефонистката е познала гласа ти? „О, това е нашият Шаркай. Той е добро момче и ни се обажда за трупа.“ Я помисли малко, Шаркай. Ти си написал името си или поне част от него върху тръбата там горе. Свалихме твоите отпечатъци от една преполовена кутия с аерозолна боя. Знаем също и това, че ти си влязъл, но си изминал само половината път, защото си се уплашил, и си излязъл. Оставил си следи вътре.

Шаркай гледаше право пред себе си, а очите му шареха по малкото огледално прозорче на вратата.

– Ти си знаел, че тялото е вътре, преди да влезеш. Видял си как някой го вкарва в тръбата, Шаркай. Я сега ме поглед-ни и ми разкажи истинската история.

– Вижте какво, не съм видял ничие лице. Беше много тъмно бе, човек. – Момчето говореше на Бош. – Еленър въздъхна. Хари беше на път дай каже, че ако смята времето, което отделяха на момчето, за загубено, може да си тръгва.

– Бях се скрил – рече Шаркай. – Щото отначало си помислих, че идат за мен или нещо такова. Нямах нищо общо с това. Защо искате да ме накиснете?

– Имаме мъртъв човек, Едуард. Трябва да открием защо е бил убит. Не ни интересуват лица. Просто ни разкажи какво си видял и с това ще приключим.

– Само толкова ли искате от мен?

– Само толкова.

Бош се облегна назад и запали втора цигара.

– Ами добре тогава. Стоях си там горе и понеже още не бях уморен, започнах да пиша онова нещо на тръбата, когато чух да идва кола. Мамка му, рекох си. А странното беше, че я чух, преди да я видя. Щото онзи тип не беше пуснал фаровете. Вярвай ми, човече, хвана ме шубето и се скрих в храстите. Знаеш ги, там, точно до тръбата, дето си крия мотопеда, когато оставам да спя.

Момчето започваше да говори все по-оживено, използваше и ръцете си, кимаше с глава, гледайки вече само към Бош.

– Та си рекох, мамка му, тия типове идат за мен. Някой се е обадил на ченгетата да им каже, че съм там. Затова значи се скрих. И когато онези пристигнаха, единият слезе от колата и каза, че му миришело на боя. Обаче явно не ме бяха видели. Спряха точно до тръбата заради трупа, разбираш, онова тяхното даже не беше кола, ами джип.

– Видя ли номера? – запита Уиш.

– Остави, той ще си каже – рече Бош, без да я погледне.

– Не бе, не видях шибания номер. Караха без фарове, мамка им, пък беше такава тъмница. Та значи, бяха общо трима ако смятаме и мъртвия тип. Единият излезе навън – този, дето караше – и измъкна мъртвеца от багажника изпод одеяло или нещо такова. Просто го смъкна на земята и го повлече. Беше истински ужас, човече. Не бях сигурен дали наистина беше мъртъв човек, ама поне приличаше много на такова. И то не като на телевизията, ами истински. После онзи завлече трупа до тръбата. Другият тип не искаше да му помогне. Остана в джипа. Затуй онзи, първият, свърши всичко сам.

Шаркай дръпна силно от цигарата, след което я угаси в тенекиения пепелник, който вече беше пълен с пепел и стари фасове. Изпусна дим от носа си и погледна Бош, който само му кимна да продължи. Момчето се придърпа нагоре върху стола.

– Стоя си аз там, а онзи тип излезе от тръбата след минута, не повече. Огледа се наоколо, но не ме видя. После отиде до едни храсти, близо до мястото, където се криех аз, и от-кърши един клон. Върна се в тръбата и след малко чух шум отвътре, сякаш онзи метеше или нещо такова. После той излезе и си заминаха. А, най-напред онзи тип започна да обръща и тогава се включиха задните светлини, обаче той загаси мотора много бързо. После го чух да казва нещо от сорта, че не можели да се върнат по обратния път заради светлините. Можело да ги види някой. Затова продължиха напред без светлини. Минаха по обиколния път, оттам по стената, та чак до другата страна на язовира. Когато минаваха покрай малката къщичка нагоре, върху стената, счупиха крушката. Видях я как угасна. Останах скрит, докато вече не чувах мотора, после излязох.

Шаркай спря да разказва, за да запали нова цигара, и Уиш рече: