Майкъл Конъли - Черното ехо

– Я поуспокой топката, Шаркай – каза мъжът. – Ние знаем, че не си го извършил ти. Само искаме да разберем какво точно си видял, и толкоз. Заключи си мотопеда отново с веригата. Ние ще те върнем после пак тук.

Мъжът му каза името си и това на жената с него. Бош и Уиш. Той каза, че жената била федерален агент, което истински объркваше нещата. Момчето се поколеба, но после се наведе и постави отново веригата на мотопеда.

– Ние искаме само да те откараме до участъка на „Уилкокс“, където ще ти зададем няколко въпроса, а може и да ни нарисуваш някоя картинка.

– На какво? – запита Шаркай.

Бош не отговори, само му махна с ръка да ги последва и посочи към сивата кола, спряна малко по-нагоре по булеварда. Беше същата, която Шаркай видя пред „Синият замък“. Докато вървяха, Бош държеше ръката си върху рамото на момчето. Шаркай още не беше висок колкото Бош, но имаше същото жилаво телосложение. Беше облечен в риза на пурпурни и жълти фигури. На врата му висяха слънчеви очила, окачени на оранжева връв. Момчето си ги сложи, когато наближиха колата.

– И така, Шаркай, знаеш процедурата – рече Бош, вече при колата. – Трябва да те претърсим, преди да се качиш. Така няма да има нужда да ти слагаме белезници, докато се возим. Извади всичко от джобовете.

– Нали каза, че не съм заподозрян бе, човек – захвана да протестира Шаркай. – Не съм длъжен да правя това.

– Казах вече – такава е процедурата. Всичко ще ти бъде върнато. Освен снимките. Не можем да направим това.

Шаркай погледна първо към Бош, после към жената и зарови из джобовете на джинсите.

– Както виждаш, знаем за снимките – рече Бош.

Момчето извади 46 долара и 55 цента, пакет цигари, кибрит, малко джобно сгъваемо ножче, закачено към ключодържател, и снопче полароидни плаки. Това бяха снимки на самия Шаркай и другите момчета от тайфата. На всяка от тях сниманият беше гол, в различни степени на сексуална възбуда. Докато Бош ги разглеждаше, Уиш надзърна зад рамото му, но бързо отвърна поглед настрана. Тя взе кутията с цигари, порови вътре и намери само една с марихуана.

– Май и това ще трябва да задържим. Няма начин – рече Бош.

Потеглиха към полицейския участък на улица „Уилкокс“, тъй като часът беше пиков и щеше да им е необходим цял час, за да се доберат до сградата на ФБР в Уестууд. Стигнаха там малко след шест часа, когато участъкът беше почти безлюден и всички си бяха тръгнали за вкъщи. Бош заведе Шаркай до една от стаите за разпит с размери два и половина на три метра. Вътре имаше малка масичка, носеща следи от много загасени върху нея цигари, и три стола. На стената имаше табелка с надпис, направен на ръка, който гласеше: „Никакво хленчене!“ Бош постави момчето да седне на „пързалката“ – дървен стол, чиято седалка беше старателно полирана, а от предните два крака бяха отрязани парчета на около сантиметър. Наклонът напред не се забелязваше веднага, но беше достатъчен, та хората, които седнеха на този стол, да не могат да се чувстват удобно. Те най-често се облягаха назад, но скоро започваха да се изхлузват. Единственото, което можеха да направят, беше да се наведат напред, право в лицето на онзи, който ги разпитва. Бош каза на момчето да не мърда, след което излезе навън, за да обмисли с Уиш стратегията им, затваряйки вратата след себе си. Тя обаче веднага отвори вратата отново.

– Незаконно е – рече Уиш – да се оставя непълнолетен без придружител в затворено помещение.

Бош затвори отново вратата.

– Той не се оплаква. Нали трябва да поговорим. Какво си се разчувствала толкова за него? Искаш ли ти да се заемеш с него, или ще оставиш на мен да го разпитам?

– Не зная – отвърна тя.

С това приключиха спора. „Не зная“ означаваше „не“. Един първи разпит на свидетел, при това настроен не твърде дружелюбно, изискваше умело подбран арсенал от изнудване, подмазване и умоляване. Щом тя каза, че не знае, значи не искаше да се захваща.

– Ти би трябвало да си експерт по разпитите – рече Уиш и на Бош му се стори, че долавя присмехулна нотка в гласа й. – Поне според досието ти. Не съм сигурна дали за това се изисква ум, или подходяща мускулатура. Но бих искала да видя как се прави.

Той кимна, игнорирайки насмешката. Бръкна в джоба си й извади цигарите и кибрита на момчето.

– Влез вътре и му ги дай. Аз трябва да отида да проверя Дали няма някакво съобщение на бюрото ми и да приготвя Магнетофон за запис на разпита. – Когато забеляза изражението на лицето й при вида на цигарите, Бош допълни: – Първото правило при разпит гласи: създай у разпитвания усещането, че се чувства удобно. Дай му цигарите, а ти не дишай, ако димът не ти понася.