Майкъл Конъли - Черното ехо

– Изчезвай сега, късогледко – рече той, докато мъжът пристъпяше с несигурна крачка из антрето. – Днес е твоят щастлив ден.

Когато Бош се върна в стаята, момичето се беше увило отново в мръсния чаршаф. Той погледна Уиш в очите и видя там гняв. Знаеше, че гневът й не беше отправен само към мъжа с карираната риза. Бош погледна момичето и каза:

– Вземи си дрехите, или в банята и се облечи. – Когато то дори не помръдна, Бош рече: – Добре тогава. Да вървим в участъка!

Момичето грабна няколко дрешки от пода и изтича към банята, оставяйки чаршафа да падне, а той се обърна към Уиш.

– Имаме толкова много друга работа – започна Бош. – Щеше да си изгубиш целия следобед, докато вземеш показания от нея и подготвиш обвинение срещу онзи тип. Всъщност това е случай от компетенцията на градската полиция, така че аз би трябвало да го задържа. Освен това не е ясно как биха се развили нещата по-нататък. Достатъчно е окръжният прокурор само да види момичето и онзи ще се отърве леко, ако изобщо се стигне до процес. Не си струва усилията. Това тук е грубата действителност, агент Уиш.

Тя го изгледа с нескрита омраза в очите – същата омраза беше видял в очите й в ресторанта, когато я стисна за китката, за да я спре.

– Бош, аз бях решила , че си струва усилията. Не прави това никога вече.

Стояха един срещу друг, опитвайки се да се преборят само с погледи, докато момичето излезе от банята. Беше облечено в избелели джинси, съдрани на коленете, и черно бюстие. Нямаше обувки и Бош забеляза, че ноктите на краката й също бяха лакирани в червено. Момичето седна на ръба на леглото, без да каже нищо.

– Трябва да намерим Шаркай – рече Бош.

– За какво ви е? Имаш ли една цигара?

Той извади пакета от джоба си и й подаде една, а после й Даде и кибритена клечка, която тя запали сама.

– За какво го търсите? – запита момичето.

– Заради събота вечерта – вече остро Уиш. – Не сме дошли да го арестуваме, няма и да го тормозим. Само искаме да Му зададем няколко въпроса.

– Ами аз? – запита момичето.

– Какво ти? – рече Уиш.

– Мен ще ме задържите ли?

– Имаш предвид дали ще те предадем на Отдела за малолетни, нали? – Бош погледна към Уиш, за да прецени ще реагира тя. Не прочете нищо по очите й, затова продължи: – Не. Няма да те предадем на отдела, ако ни помогнеш, Как ти е името? Истинското имам предвид.

– Бети-Джейн Фелкър.

– Добре, Бети-Джейн, значи не знаеш къде е Шаркай, а? Ние искаме само да поговорим с него.

– Всичко, което знам, е, че е на работа.

– Какво значи това? Къде е на работа?

– Навън, някъде из Бойтаун. Най-вероятно кроят нещо с Арсън и Чепа.

– Това другите от тайфата ли са?

– Аха.

– А къде точно в Бойтаун казаха, че отиват?

– Нищо не са казали. Те просто ходят, където има педали. Сигурно знаете това.

Момичето можеше да им каже и нещо повече, но Бош знаеше, че едва ли щеше да има нужда. Той беше взел адресите от протоколите за разпит и знаеше, че ще открие Шаркай някъде по булевард „Санта Моника“.

– Благодаря ти – каза Бош на момичето и се отправи към вратата. Беше извървял половината антре, когато Уиш излезе от стаята с отривиста гневна походка. Преди да беше казала нещо, той откачи слушалката на телефонния автомат в антрето до рецепцията. Извади малкото тефтерче, което носеше винаги със себе си. Погледна номера на Отдела за малолетни и започна да го набира. Трябваше да изчака две минути, докато операторката прехвърли обаждането му на автоматичната линия на отдела, по която той съобщи датата, часа и местонахождението на Бети-Джейн Фелкър, за която предполагаше, че също е избягала от дома си. После затвори, питайки се колко ли дни щяха да минат, преди онези от отдела да получат съобщението, и колко още дни след това щяха да са им необходими, за да се доберат до нея.

Движеха се по булевард „Санта Моника“ в Западен Холивуд и тя все още беше разпалена. Бош се беше опитал да се защитава, но скоро разбра, че няма никакъв шанс. Затова си седеше кротко и слушаше.

– Всичко е въпрос на доверие – говореше Уиш. – Хич не ме интересува от колко време работим заедно, много или малко, но ако продължаваш да се правиш като едно време на армия от един човек, никога няма да се сработим, което е необходимо, за да доведем всичко до успешен край.

Той гледаше в огледалото за обратно виждане от неговата страна, което беше нагласил предварително така, че да може да наблюдава колата, последвала ги веднага щом потеглиха от мотела „Синият замък“. Вече беше сигурен, че това са Люис и Кларк. Беше забелязал широкия врат и късата подстрижка на Люис, който седеше зад волана, когато преследвачите им ги бяха наближили на три коли разстояние при един червен светофар. Той не каза на Уиш, че ги следят. Ако тя беше забелязала „опашката“, поне не беше издала това. Беше заета с други неща в момента. И Бош седеше до нея, наблюдавайки колата отзад, заслушан в оплакванията й за това колко лошо си върши работата.