Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош изчака една минута, за да даде време на Еленър Уиш да заобиколи мотела и да стигне до задната врата на стая номер 7. После се наведе и долепи ухо до вратата. Стори му се, че дочу някакво шумолене и приглушеното произнасяне на една често употребявана дума. В стаята имаше някой. Когато стана време, той почука силно на вратата. Отвътре се чу шум от бързи стъпки по килим, но никой не се обади. Бош почука отново и тогава се чу глас на момиче:

– Кой е?

– Полиция – рече Бош. – Искаме да говорим с Шаркай.

– Няма го.

– Тогава значи искаме да говорим с вас.

– Не зная къде е.

– Отворете вратата, моля.

Чу се още шум, сякаш някой се блъскаше в мебелите. Но вратата не се отвори. После Бош чу шум от плъзгане на стъклена врата. Той вкара ключа в ключалката и отвори вратата тъкмо навреме, за да мерне за миг някакъв човек, който излизаше на задната веранда и оттам скочи на земята. Не беше Шаркай. Отвън долетя гласът на Уиш, която му заповяда да спре на място.

Бош хвърли бърз поглед из стаята. Отляво имаше килер, чиято врата беше отворена, отдясно баня. Две двойни легла и тоалетка с монтирано на стената над нея огледало съставляваха мебелировката. На пода имаше изтъркан жълто-кафяв килим, върху който личаха утъпкани от наемателите пътечки между леглата и вратата на банята. Момичето беше малко, може би на седемнадесет, русокосо и седеше на края на едното от леглата, увито в чаршаф. Бош забеляза очертанието на гръдно зърно под мръсния, омачкан чаршаф, който някога е бил бял. Стаята миришеше на евтин парфюм и пот.

– Бош, всичко наред ли е вътре при теб? – извика Уиш отвън. Той не я виждаше заради окачения като завеса чаршаф върху стъклената плъзгаща врата.

– Да, а при тебе?

– При мен също.

Бош отиде до плъзгащата врата и погледна навън. Уиш беше застанала зад един мъж, който беше вдигнал ръце и ги беше опрял върху задната стена на мотела. Беше на около тридесет години, с бледа кожа на човек, който току-що излиза от местния затвор след едномесечно задържане. Панталоните му отпред бяха разкопчани. Карираната му риза беше закопчана накриво. Той гледаше надолу към земята с вторачен поглед на човек, който няма подръка никакво обяснение, но се нуждае на всяка цена от подобно. Бош веднага беше впечатлен от очевидното решение на човека да закопчае ризата си преди панталоните.

– Той е чист – рече Уиш. – Само изглежда малко шашардисан.

– Изглежда малко като някой, който е правил секс с малолетна, ако държиш да си губиш времето с това. Ако не, можеш да го пуснеш.

Бош се обърна към момичето на леглото.

– Без майтап, на колко си години и колко ти плати тоя? Не съм дошъл тук за тебе.

Тя помисли малко, но Бош не откъсваше очи от нейните.

– Почти съм на седемнайсет – рече момичето с глас, издаващ отегчението й. – И не ми е платил нищо. Каза, че щял да се отчете, но още не бяхме стигнали дотам.

– Кой е тук главният, Шаркай ли? Не ви ли е казал първо да вземате парите?

– Шаркай не стои тук постоянно. И откъде знаете името му?

– Ами чухме да го споменават из махалата. Къде е той днес?

– Казах ви, не знам.

Мъжът с карираната риза влезе през предната врата, последван от Уиш. Ръцете му бяха зад гърба, оковани в белезници.

– Смятам да го задържа. Тая работа мирише на извращение. Момичето няма повече от…

– Тя ми каза, че е на осемнайсет – почти извика Карираната риза.

Бош отиде до него и разтвори ризата му с един пръст. Върху гърдите на мъжа имаше татуиран син орел с разперени криле. В ноктите си носеше кинжал и нацистка свастика. Отдолу се четеше надпис: „Една нация“. Бош знаеше, че се има предвид арианската нация – затворническа групировка на бели националисти. Той пусна ризата на мъжа.

– Ей, от колко време си на свобода? – запита Бош.

– Хайде стига бе, човек – рече Карираната риза. – Това са глупости. Тая ме хвана на улицата и ме доведе тук. И ме оставете, по дяволите, поне да си закопчея проклетите гащи.

– Я си ми давай парите бе, шибаняк! – извика момичето.

Тя скочи от леглото, изпускайки чаршафа на земята, и се хвърли напред гола, с протегнати ръце към джобовете на панталона на мъжа.

– Махнете я от мен, махнете я от мен! – завика той, като се мъчеше да се опази от ръцете й. – Виждате ли сега, а? Нея трябва да окошарите, не мен.

Бош се намеси и ги раздели, а после избута момичето обратно до леглото. Мина отзад на мъжа и каза на Уиш:

– Дай ми ключовете си.

Тя обаче не помръдваше, затова Бош извади своите собствени ключове за белезници. Отключи ги и поведе Карираната риза навън. Отвори вратата и го избута пред себе си. Мъжът спря в антрето, да си закопчее панталоните, което даде време на Бош да настъпи фаса си на земята.