Майкъл Конъли - Черното ехо

– За какво?

– За вторичното пушене. То е също толкова опасано, Бош. Миналия месец официално излезе брошура по въпроса, в която се казваше, че е карциногенно. Три хиляди души годишно заболяват от рак на белите дробове само като пасивни пушачи, както ги наричат. Убивайки себе си, убиваш и мен. Затова, моля те, недей.

Той прибра обратно пакета с цигари в джоба на сакото си. Стояха, без да приказват, и наблюдаваха мотопеда, който беше заключен с верига към колонката на паркинга. Бош поглеждаше от време на време в огледалото, но не видя колата на двамата от „Вътрешно разследване“. Хвърляше и по някой поглед към Уиш в моменти, когато според него тя не го гледаше. С наближаването на пиковия час булевард „Санта Моника“ започна да се изпълва с коли. Уиш държеше прозореца от нейната страна затворен с оглед да не поглъща въглеродни окиси. От това в колата беше доста горещо.

– Защо само ме зяпаш? – запита тя, когато вече беше изминал цял час, откакто седяха в очакване.

– Тебе ли зяпам? Не знаех, че го правя.

– Зяпаш ме и го знаеш. Имал ли си някога преди партньор жена?

– Никога. Но не затова те зяпам, ако изобщо го правя…

– Защо тогава?

– Вероятно се опитвам да те разгадая. Искам да кажа да отгатна защо си тук и вършиш всичко това. Винаги съм мислил, или поне така съм чувал, че екипът, който се занимава с банковите обири във ФБР, се състои от динозаври, тоест агенти, които са или твърде стари, или твърде тъпи, за да използват компютър при разследването. И изведнъж – ето те тебе, при това в „тежката артилерия“. Ти не си динозавър и нещо ми казва, че си заслужава човек да се бори за теб, Еленър.

Тя не каза нищо в момента и на Бош му се стори, че дола вя лека усмивка върху устните й. После и усмивката изчезна, сякаш никога не я е имало.

– Предполагам, това е някакъв таен комплимент – рече Уиш. – Ако е така, благодаря. Имам си причини, за да избера да работя в Бюрото. И повярвай ми, имам и други избори А колкото до останалите в отдела, аз не бих ги характеризирала като тебе. Смятам, че твоето отношение, което между другото, изглежда, се споделя от болшинството твои колеги…

– Ето го Шаркай – рече Бош.

Едно момче с руси плитчици тъкмо излизаше от страничната пряка между ресторанта за палачинки и едно магазинче. С него вървеше един по-възрастен мъж. Носеше фланелка с надпис: „Деветдесетте – гей-десетилетие на века!“ Бош и Уиш останаха в колата да наблюдават. Шаркай и мъжът размениха още няколко думи, после момчето извади нещо от джоба си и му го подаде. Мъжът пое нещото, което приличаше на тесте карти, разбърка ги, извади две от тях, а останалите върна на Шаркай. После му подаде една зелена банкнота.

– Какво прави тоя? – запита Уиш.

– Купува си снимки на деца.

– Какво?

– Той е педофил.

По-възрастният мъж се отправи надолу по тротоара, а Шаркай тръгна към мотопеда си. Наведе се, за да отключи веригата.

– Хайде – рече Бош и двамата с Уиш слязоха от колата.

За днес стига толкова, мислеше си Шаркай. Време беше да се отдаде на удоволствията. Запали цигара и се наведе над мотопеда, за да нагласи комбинацията на веригата с „Мастър-лок“. Плитките му паднаха над очите и той усети миризмата на някаква кокосова есенция, която беше сложил на косата си предната вечер в къщата на онзи тип с ягуара. Това беше след като Арсън счупи носа му и оплеска всичко с кръв. Шаркай се изправи и тъкмо се канеше да увие веригата около кръста си, когато ги видя да се приближават. Ченгета! И бяха твърде близо. Късно беше да бяга. Опитвайки се да се държи така, сякаш още не ги е забелязал, той извърши наум бърз преглед на съдържанието на джобовете си. Кредитните карти вече беше продал, нямаше ги. Парите биха могли да бъдат откъде ли не, както и бяха. Той беше напълно спокоен. Единственото нещо, за което биха могли да се хванат, можеше да бъде оплакване от името на онзи сбъркан тип. Шаркай беше изненадан, че човекът се беше обадил в полицията. Нито един не бе го правил досега.

Той се усмихна на двете приближаващи ченгета. Мъжът извади малък касетофон и го вдигна към него. Касетофон? Какво беше пък това? Мъжът натисна копчето за прослушване и след няколко секунди Шаркай позна своя собствен глас. После си спомни и откъде идваше записът. Това нямаше нищо общо с човека с ягуара. Ставаше дума за тръбата при язовира.

– Е, какво? – рече Шаркай.

– Искаме да ни разкажеш всичко – каза мъжът.

– Ама аз нямам нищо общо с това бе, човек. Да не би да Искате да ми… Хей, ти си онзи тип от полицейския участък. Аха, видях те там на другия ден вечерта. Нали няма да ме карате да си признавам, че аз съм свършил оная работа там горе?