Майкъл Конъли - Черното ехо

Тя влезе отново в стаята за разпити, без да каже нито дума Бош я последва и подхвана оттам, откъдето беше прекъснал без да споменава за никакви права.

– Ти ли оправи онзи в тръбата, Шаркай?

– Не бе, човек. Само го видях там, и толкова. Вече беше мъртъв.

Докато казваше това, момчето погледна надясно към Уиш, После се придърпа нагоре върху стола си.

– Добре, Шаркай – продължи Бош. – Между другото на колко години си, откъде си, кажи ми няколко неща от този сорт.

– Почти съм на осемнайсет, мой човек, когато ще бъда вече свободен – рече момчето, гледайки Бош право в очите – Майка ми живее в Чатсуърт, но аз се опитвам да не живея с… ама нали всичко това вече е записано в едно от малките ти тефтерчета бе, човек.

– Ти обратен ли си, Шаркай?

– Съвсем не, мой човек – отвърна момчето, издържайки погледа на Бош. – Аз само им продавам снимки. Голяма далавера, ти казвам. Но не съм един от тях.

– Ти не само им продаваш снимки, нали така? Изкарван и по някой кинт отгоре, щом падне случай. Понатупваш ш кого, вземаш му паричките. Че кой е луд да вземе да се оплаче, нали така?

Сега вече Шаркай погледна към Уиш и вдигна ръка.

– Аз такива гадости не върша. Мислех, че ще си говорим за мъртвия човек.

– Ние това и правим, Шаркай – рече Бош. – Просто искам да разбера с кого си имаме работа, това е всичко. Започни отначало. Разкажи ни цялата история. След малко ще пристигне пицата, която съм поръчал, а имаме и още цигари. Не бързаме за никъде.

– То и няма да отнеме много време. Аз не съм видял нищо друго освен трупа вътре в тръбата. Надявам се пицата да не е с аншоа.

Той каза това, гледайки към Уиш, докато се придърпваше на стола. Беше си изработил схема за разпита, съгласно която щеше да гледа Бош, когато казва истината, а към Уиш – когато криеше нещо или направо си лъжеше. Измамниците винаги предпочитаха жените, помисли си Бош.

– Шаркай – рече той, – ако искаш, можем да те заведем до Силмар и да те оставим там да пренощуваш. Ще продължим утре сутринта, когато може би паметта ти ще бъде малко по…

– Притеснявам се за мотопеда си, дето го оставихме там, че може да го откраднат…

– Забрави за мотопеда – рече Бош, след което се наведе напред, нарушавайки личното пространство на момчето. – Ние няма да те глезим, Шаркай. Още нищо не си ни казал. Първо цялата история, после ще се тревожим за мотопеда ти.

– Добре, добре. Ще ви разкажа всичко.

Момчето се пресегна за цигарите си, които бяха върху масичката, а Бош се облегна назад и извади своите. Това навеждане напред и последващото го отдръпване беше една от техниките, които Бош беше усвоил, прекарвайки десет хиляди часа от живота си в подобни малки стаички. Навеждаш се напред и завземаш онзи половин метър, който смятат за техен, за тяхно собствено пространство. Облягаш се назад, след като получиш това, което искаш. И всичко е съвсем подсъзнателно. Повечето от това, което става из полицейските участъци и по време на разпит, няма нищо общо с онова, което се говори. Последното е просто интерпретация, един нюанс. А понякога дори не се и знае. Бош запали най-напред Цигарата на Шаркай. Уиш се облегна назад на стола си, когато двамата избълваха синия дим.

– Искате ли да запушите, агент Уиш? – запита Бош.

Тя поклати отрицателно глава.

Бош погледна към Шаркай и в погледите им пламна искрица на разбиране. „Само ти и аз, мой човек“, означаваше тя. Момчето се усмихна. Бош му кимна да започне да разказва историята си и то започна. А каква история беше това!

– Ходя понякога там горе, да нощувам – започна Шаркай, – Нали разбирате, когато не намеря някой, който да ми помогне с малко пари за мотел. Понякога пък стаята в мотела, където е тайфата ми, е доста претъпкана. Налага се да напусна. Затова отивам горе и спя в тръбата. Тя остава топла през по-голямата част от нощта. Не е толкова лошо. И значи беше през една от тези нощи. Отидох там горе…

– По кое време? – запита Уиш.

Бош й хвърли един поглед, който казваше: „По-спокойно, ще си задаваш въпросите, когато историята бъде разказана докрай.“ Момчето се справяше добре.

– Трябва да е било доста късно – отвърна момчето. – Три часът или може би четири. Нямам часовник. И значи, отидох там горе. Влязох в тръбата и видях човека, който беше мъртъв. Просто си лежеше там. Излязох навън и се чупих. Не можех да остана там с мъртвец. Когато слязох долу от хълма, обадих се на вашите хора, на 911.

Той погледна от Уиш към Бош.

– Това е всичко – рече момчето. – Може ли сега да ме закарате при мотопеда ми?