Майкъл Конъли - Черното ехо

Той понечи да тръгне, но тя го запита:

– Бош, какво правеше момчето с онези снимки?

Ето значи какво я е притеснявало, помисли си Бош.

– Виж сега. Преди пет години момче като него щеше да отиде с онзи мъж и да направи дявол знае какво. Вместо това днес то му продава снимки. Има толкова много убийци на деца, венерически болести и прочие. Днешните хлапета са по-хитри. Далеч по-безопасно е да продадеш свои снимки, отколкото плътта си.

Тя отвори вратата на стаята за разпити и влезе вътре. Бош прекоси оперативната стая и спря пред бюрото си, да провери имаше ли някакво съобщение за него, забучено на хромирания шиш. Адвокатът му най-после беше отговорил на обаждането. Бремер от „Таймс“ също се беше обадил, макар да беше използвал един псевдоним, за който се бяха разбрали още по-рано. Бош не искаше някой, който души около бюрото му, да разбере, че е влязъл във връзка с пресата.

Той остави съобщенията набодени на шиша, взе служебната си електронна карта, отиде до шкафа с канцеларски материали и го отвори. Разпечата една нова деветдесетминутна касета и я постави в касетофона, който стоеше на най-долния рафт. После го включи и се увери, че касетата, която беше вътре от по-рано, се върти. Пусна го на запис и провери отново дали и двете касети са изправни. Едва тогава Бош слезе долу в приемната и помоли едно пълничко момче от скаутите [27], което седеше там, да отиде и да поръча пица за участъка. Даде му една десетачка и му каза да донесе пица-та в стаята за разпити, когато бъде доставена, заедно с три кутийки кока-кола.

– С какво искате пицата? – попита момчето.

– Ти с какво я обичаш?

– Със салам и червен сос. Мразя аншоа.

– Значи тогава нека бъде с аншоа.

Бош се качи отново в оперативната стая. Когато стигна до малката стаичка за разпити, Уиш и Шаркай седяха и мълчаха и на него му се стори, че не бяха си говорили много. Уиш седеше отдясно на момчето. Бош зае стола от лявата му страна. Единственият прозорец на стаята беше малкото квадратно огледално стъкло на вратата. Отвън можеше да се гледа навътре, но обратното – не. Бош реши да започне открито с момчето от самото начало. Вярно, че беше още хлапе, но вероятно беше по-умно от повечето възрастни мъже, които бяха седели на „пързалката“ преди него. Ако усетеше някаква нечестна игра, щеше да започне да отговаря на въпросите с едносрични думи.

– Шаркай, ще трябва да записваме този разговор, понеже може да се наложи да го прослушваме отново по-късно – започна Бош. – Както вече казах, не си заподозрян, затова няма защо да се притесняваш от това, което ще кажеш, освен ако, разбира се, не започнеш да разказваш как ти си извършил всичко.

– Ето на, виждаш ли? – запротестира момчето. – Знаех си, че ще обърнеш натам нещата и ще искаш да запишеш всичко, което кажа. Мамка му, бил съм вече в една от тези стаи и преди, да си знаеш.

– Точно затова нямаме намерение да се бъзикаме с теб. Нека започнем записа с това: аз съм Хари Бош от Лосанджелиския полицейски участък, това тук е Еленър Уиш, от ФБР, а ти си Едуард Нийз, известен още като Шаркай. Искам да…

– Какви са сега пък тия говна? Да не би онзи, заварения в тръбата, да е самият президент? Какво прави тук ФБР?

– Шаркай! – изрече Бош на висок глас. – Я по-кротко! Това е нещо като обмяна на опит. Също както когато си ходил на училище и при вас са дошли деца от Франция или някъде другаде. Мисли си, че тя е от Франция. Тя просто ще наблюдава и ще се учи от хода на разпита. – Бош се ухили на Уиш и й намигна. Шаркай също погледна към нея и се опита да се усмихне. – Първи въпрос, Шаркай. Нека го отхвърлим, както си е редът, за да стигнем до същината. Ти ли оправи онзи тип горе при язовира?

– Мамка му, не. Виждам, че…

– Чакайте, чакайте – намеси се Уиш. – Погледна Бош и Каза: – Може ли да излезем навън за малко?

Бош стана и излезе. Тя го последва и този път сама затво-Ри вратата след себе си.

– Какво правиш всъщност? – запита я той.

– Ти какво правиш? Няма ли да прочетеш правата на това момче, или искаш да опорочиш разпита от самото начало?

– За какво говориш? Нали той не го е извършил и не е заподозрян. Просто му задавам въпроси, тъй като искам да установя някаква схема в хода на разпита.

– Още не сме сигурни, че тай не е убиецът. Смятам, че трябва да му прочетем правата.

– Ако направим това, той ще си помисли, че го смятаме за заподозрян, а не за свидетел. После със същия успех можем да си поговорим със стените. Той няма да си спомни нищо.