Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош реши да хване бика за рогата.

– Какво точно искате от мен? Кажете ми направо: трябва ли просто да ви правя компания, или наистина искате да работя?

– Бош, вие сте детектив от висока класа или поне така се предполага. Покажете какво можете. Просто работете по случая си. Както казахте вчера, открийте кой е убил Медоус, а ние ще открием кой е ограбил „Уестленд Нешънъл“. Та значи отговорът е „да, ние се нуждаем от работата ви“. И то от най-добрата. Процедирайте така, както бихте процедирали при нормални условия, само че с агент Уиш за партньор.

Рурки се отдалечи и излезе от стаята. Бош си помисли, че той сигурно си има собствена канцелария някъде надолу по тихия коридор. Обърна се към Уиш и се пресегна за папките от бюрото й.

– Добре тогава – рече той. – Да вървим.

Уиш подкара взетата от Бюрото служебна кола, докато Бош разглеждаше купчината папки с военни досиета в скута си. Забеляза, че неговото беше най-отгоре. Прегледа няколко от останалите, но само името на Медоус му беше познато.

– Сега накъде? – запита Уиш, докато излизаше от гаража й поемаше по Авенюто на ветераните към булевард „Уилшайър“.

– Към Холивуд – рече Бош. – Този Рурки винаги ли е такъв сухар?

Тя зави на изток и го дари с онази усмивка, която винаги го караше да се запита дали нямаше нещо между нея и Рурки.

– Само когато иска – отвърна Уиш. – Той е добър началник въпреки всичко. Ръководи екипа добре. Мисля, че винаги е бил служител от командирски тип. Доколкото си спомням, командвал е цяло поделение или нещо такова в Сайгон през време на войната.

Не можеше да има нещо между тях, помисли си Бош. Никой не би защитавал своя любовник, наричайки го добър началник.

– Май не е намерил най-доброто поле за изява на началническите си заложби – рече Бош. – Карай към булевард „Холивуд“ – квартала на юг от Китайския театър.

Щяха да са им необходими петнайсет минути, за да стигнат дотам. Бош отвори най-горната папка – неговата – и започна да прелиства съдържанието й. Между няколкото медицински сведения от психиатри намери черно-бяла фотография на млад мъж в униформа, с лице, върху което възрастта и опитът все още не бяха сложили своя отпечатък.

– Изглеждаш добре, подстриган късо – каза Уиш, прекъсвайки мислите му. – Когато видях тази снимка, си спомних за брат си.

Бош погледна към нея, но не каза нищо. Постави снимката на мястото й и продължи да прелиства документите в папката, прочитайки от време на време по някое изречение от информацията, която му се струваше, че е за някой непознат, макар да беше за самия него.

– Открихме девет човека – рече Уиш, – които имат опит с тунелите от Виетнам и живеят в Южна Калифорния. Проверихме ги всичките. Медоус беше единственият, който веднага възбуди подозренията ни. Наркоман, имаше и криминално досие. Освен това беше работил нещо, свързано с тунели, дори след като се е върнал от войната. – Тя замълча за известно време, шофирайки, докато Бош четеше, после продължи: – Наблюдавахме го цял месец след обира.

– Какво правеше той през това време?

– Нищо определено. Може и да е завъртял някоя сделчица, но ние не успяхме да го спипаме. Ходеше до Венеция [26]да купува хероин през три дена, но изглеждаше като да го взема за лична употреба. Ако е продавал, то поне нито един клиент не го посети вкъщи. Всъщност никой изобщо не го потърси през целия месец, докато беше под наблюдение. Дявол да го вземе, ако можехме да докажем, че пласира, щяхме да го задържим и да го попритиснем. По този начин можеше да изкопчим и нещо, свързано с оная работа в банката.

Тя отново помълча няколко минути, а после с тон, който според Бош беше предназначен да убеди по-скоро нея самата, отколкото него, каза:

– Не, той не продаваше.

– Вярвам ти – рече Бош.

– Ще ми кажеш ли какво търсим в Холивуд?

– Търсим някой възможен свидетел. А как преживяваше Медоус през този месец, докато сте го наблюдавали? Имам предвид как се е оправял с парите. Откъде е вземал средства, за да ходи до Венеция?

– Доколкото ни е известно, получавал е инвалидна пенсия от Службата за ветерани.

– Защо спряхте наблюдението след един месец?

– Не бяхме се добрали до нищо, дори не бяхме сигурни дали Медоус има нещо общо с цялата работа. Ние…

– Кой даде нареждането за прекратяване на наблюдението?

– Рурки. Не можеше…

– Аха, началникът.

– Остави ме да довърша. Не можеше да оправдае разходите по наблюдението, ако нямаше резултати. А бяхме ударили на камък навсякъде. Ти гледаш нещата отстрани, обаче бяха изминали два месеца от кражбата и все още нямахме сигурна следа. Вече бяхме почнали да мислим, че си губим времето напразно и нашите момчета са или в Монако, или в Аржентина. Каква полза да дебнем някакъв друсан несретник, който кротко си живее в бордея и само отскача до Венеция за доза нечист хероин. По онова време Медоус не се вписваше в картината. Затова Рурки прекъсна наблюдението му. Аз се съгласих, но сега мога да призная, че здраво се издънихме. Доволен ли си?