Майкъл Конъли - Черното ехо

Друга насочваща следа бяха заложените капани. Преди да влязат в трезора и да започнат разбиването на сейфовете, крадците са пуснали жици по тунела, за да се защитят откъм гърба. За всеки случай пуснахме в тунела специално обучено куче. Разбираш, трябваше да бъдем сигурни, че някъде няма все още зареден С-4, Кучето откри следи от експлозива на две места в тунела – по средата и на входа откъм главния канал, но там вече нямаше нищо. Явно онези типове са го прибрали на тръгване. Открихме обаче дупки в пода на тунела и парченца тел, каквито остават, когато телта се реже със секач.

– Имаш предвид опъната тел за препъване? – запита Бош.

– Точно така. Решихме, че са взели мерки срещу неканени гости. Ако някой дойде да ги изненада изотзад, тунелът ще бъде вдигнат във въздуха, оставяйки го жив погребан под „Хил Стрийт“. Добре поне, че на тръгване са си прибрали експлозива. Спестили са ни препъването в телта.

– Обаче една подобна експлозия би убила и самите тях наред с преследвачите – рече Бош.

– Знаем това. Онези типове съвсем не са имали намерение просто да си поиграят. Били са тежко въоръжени, добре укрепени и готови на крайни решения: успех или самоубийство…

Въпреки това ние не стеснихме веднага кръга на заподозрените само до „тунелните плъхове“, докато не открихме и други неща по протежение на главния канал. Следи от гуми имаше само на места, затова ни бяха необходими два дни, Докато проследим пътя им обратно до входа при старото речно корито. Долу е истински лабиринт и човек би трябвало Добре да познава пътя. Преценихме, че не са седели в колите си с фенерче и карта в ръка всяка вечер, когато са влизали вътре.

– Искаш да кажеш, че са пущали трошици по пътя си, подобно на Хензел и Гретел?

– Нещо такова. По стените долу имаше много боя. Оставяли са знаци на всяка крачка, за да знаят кое отклонение накъде води, датите на инспекциите и така нататък. С всичките онези надписи каналът напомняше на стена на смесен магазин от източен квартал на Лос Анджелис. Затова решихме, че крадците са маркирали пътя си старателно. Изминахме този път от край до край, търсейки повтарящи се знаци, и открихме само един. Нещо като символа на мира, но без кръга. Просто три черти – една отвесна по-дълга и две къси, събиращи се на средата на отвесната.

Бош познаваше този символ. Самият той го беше използвал в тунелите преди двадесет години. Три бързи рязвания с ножа в стената на тунела – това беше знакът, който използваха за отбелязване на пътя, за да могат да намерят изход на връщане.

– Същия ден един от полицаите – продължи Уиш, – а това беше преди Лосанджелиското полицейско управление да ни предаде случая изцяло, каза, че си-спомня този знак и той е от Виетнам. Човекът не беше „тунелен плъх“, но ни разказа за тях. Така направихме връзката. Веднага се свързахме с Министерството на отбраната и със Службата за ветерани и се добрахме до имената. На Медоус, твоето и на други…

– Колко други?

Тя посочи купчината папки в единия край на бюрото си.

– Ето, тук са всичките. Ако искаш, прегледай ги.

В този момент се приближи Рурки.

– Агент Уиш ми каза за писмената заповед, която сте искали – рече той. – Няма никакъв проблем. Аз я нахвърлях в общи линии и днес по някое време ще я отнесем при старши специалния агент Уиткъм да я разпише.

Понеже Бош не каза нищо, Рурки продължи:

– Може би малко привързахме вчера, но се надявам да съм оправил нещата с прекия ви началник, лейтенанта, и с хората от „Вътрешно разследване“. – Той хвърли една усмивка, на която всеки политик би завидял. – И между другото исках да ви кажа, че се отнасям с уважение към досието ви. Имам предвид военното ви досие. Аз самият също служих там, но никога не съм слизал в онези ужасни тунели. Въпреки това бях там до края… до самия край. Какъв срам.

– Кое е срамното, че всичко свърши ли?

Рурки го гледа особено известно време и Бош забеляза червенината, която се прокрадна по лицето му, тръгвайки от точката, където се събираха тъмните му вежди. Рурки беше доста блед, с тясно лице, толкова изпито, че изглеждаше, сякаш постоянно смуче лимоново резенче. Беше с няколко години по-възрастен от Бош. На ръст бяха почти еднакви, но Рурки беше качил няколко килограма в повече. Към традиционната за Бюрото униформа от синьо сако и светлосиня закопчана догоре риза беше прибавил наситеночервена вратовръзка.

– Вижте какво, детективе, не сте длъжен да ме харесвате, това е ясно – каза Рурки. – Но моля ви, нека работим заедно по този случай. И двамата искаме едно и също.