Майкъл Конъли - Черното ехо

– О, Джон, ние току-що идваме от едно кафене – каза Уиш. – Ще те чакаме тук горе.

Уиш и Хари излязоха от кабината, а Рурки влезе вътре. Специалният агент само кимна и вратата се затвори. Двама-та се отправиха към канцеларията.

– Той доста прилича на теб в някои отношения. Изкарал е Бойната и тъй нататък… – рече тя. – Дай му поне един шанс. С нищо няма да помогнеш в работата, ако не поомекнеш.

Бош не каза нищо. Извървяха коридора до канцеларията на „Група III“ и когато влязоха вътре, тя му посочи едно празно бюро зад нейното. Каза, че агентът, който го е заемал, е бил прехвърлен в „Група П“ – отделът за борба с порока. Бош остави куфарчето си върху бюрото и седна. Огледа стаята. Вътре имаше доста повече хора, отколкото предния ден. Шестима агенти седяха зад бюрата си, а още трима се мотаеха около картотеката в дъното на стаята, върху която стоеше кутия с понички. Той забеляза телевизор и видеокасетофон върху един рафт. Предишния ден ги нямаше там.

– Спомена нещо за някакъв видеозапис – каза той на Уиш.

– О, да. Сега ще ти го пусна и ще можеш да гледаш, докато аз отговоря на няколко съобщения, оставени на телефонния секретар.

Тя извади една видеокасета от шкафа на бюрото си и двамата се отправиха към дъното на стаята. Групичката на тримата тихомълком се омете, отнасяйки със себе си и кутията с понички, сякаш усетили присъствието на външен човек. Тя пусна видеокасетофона и остави Бош да гледа сам.

Видеозаписът, който очевидно беше правен с ръчна камера от непрофесионалист, представляваше едно постоянно подскачащо проследяване на пътя на крадците. Започваше от входа на канализационно съоръжение с отвесни стени, което преминаваше в тъмен тунел. Уиш беше права – тунелът беше доста широк. Вътре можеше да се влезе и с камион. По средата на бетонния под бавно течеше неголям воден поток. Подът и долната част на стените бяха покрити с мухъл и плесен и Бош почти усещаше миризмата на влагата. Камерата се насочи към сивозеления под. В калта се забелязваха отпечатъци от автомобилни гуми. Следващите кадри показваха входа на тунела, прокопан от крадците – гладко изрязана Дупка в стената на канала. В кадъра влязоха две ръце, държащи парчето шперплат, за което Уиш беше казала, че е било използвано да прикрива дупката през деня. Ръцете се отдалечиха и пред обектива изскочи тъмнокоса глава. Беше Рурки. Носеше тъмен гащеризон с щамповани бели букви на гърба: ФБР. Той повдигна парчето шперплат до дупката. Пасваше отлично.

Записът заподскача и скоро кадърът вече показваше вътрешността на тунела. Сцената беше вледеняваща за Бош, понеже извика от паметта му невеселия спомен за прокопаните на ръка тунели във Виетнам, в които той беше пълзял. Този тунел завиваше надясно. Една почти нереална светлина струеше от свещите, поставени в малки ниши в стената на всеки пет-шест метра. След извивката, която Бош определи на около двадесет метра, тунелът завиваше остро наляво. После вървеше в права посока около тридесет метра. По стените имаше още свещи. Най-после камерата стигна до задънен край на тунела, където на пода имаше купчина бетонен трошляк и огънати парчета стоманена ламарина. Обективът фокусира зееща дупка в тавана на тунела. От трезора горе се процеждаше светлина. Рурки влезе в кадър с гащеризона си, но този път гледаше в обектива. Прекара пръст по врата си под брадичката и записът прекъсна. При следващия кадър камерата вече се намираше в трезора. Записът започваше с общ план на помещението. Както се виждаше и на снимката от вестника, стотици лични сейфове стояха отворени. Празните касети бяха струпани на камара насред трезора. Двама души от екипа за снемане на отпечатъци посипваха вратите с алуминиев прах. Еленър Уиш и един друг агент гледаха към стената, покрита със стоманени вратички, и записваха нещо в бележници. Камерата се насочи към дупката в пода, водеща към тунела отдолу. И тук записът свършваше. Бош върна касетата отначало, отнесе я обратно и я постави върху бюрото й.

– Интересно – рече той. – Видях някои неща, които съм виждал и преди там, в тунелите. Но нищо не ме накара да се замисля за „тунелните плъхове“. Каква беше следата към Медоус и другите като мен?

– Ами най-напред експлозивът С-4 – каза тя. – От лабораторията изпратиха екип, който да изследва парчетата от бетон и стомана около дупката от взрива. Откриха следи от този експлозив. Сигурна съм, че С-4 ти е познат. Бил е използван във Виетнам. Точно „тунелните плъхове“ са го използвали за взривяване на тунели. Въпросът е в това, че в наши дни е можело да намерят доста по-добри смеси, с много по-голяма сила, с които се работи по-лесно. Те са дори и по-евтини, по-безопасни и по-лесни за намиране. Затова ние решихме… т.е. специалистите от лабораторията заключиха, че причината да бъде използван тъкмо С-4 е именно тази, че онези, които са го използвали, са се чувствали сигурни с него. Използвали са го и преди. Оттук се насочихме към ветераните от виетнамската война.