Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош не отговори. Той знаеше, че Рурки е постъпил правилно, прекъсвайки наблюдението. Никъде другаде погледът отстрани не е толкова добър, колкото в полицейската Работа. Той смени темата.

– Но защо точно тази банка? Мислила ли си някога по този въпрос? Защо „Уестленд Нешънъл“, а не „Уелс Фарго“ или трезора на „Бевърли Хилс Банк“? Вероятно в другите банки е имало повече пари. Казваш, че тези подземни тунели минават във всички посоки…

– Така е. Не зная обаче отговора на въпроса ти. Може би са избрали банка в центъра, понеже са искали да имат три дни на разположение, за да си свършат работата, а са знаели, че само банките в центъра не работят в събота. Вероятно само Медоус и приятелите му знаят отговора. А какво всъщност търсим из този квартал? В докладите ти не си споменал нищо за никакъв възможен свидетел. Освен това… свидетел на какво?

Вече бяха навлезли в квартала. От двете страни на улицата имаше зле поддържани мотели, които са изглеждали потискащо още когато са ги завършили строителите. Бош й посочи един такъв мотел на име „Синият замък“ и й каза да паркира отпред. Беше точно толкова неприветлив, колкото и останалите по улицата – един бетонен куб, проектиран някъде в началото на петдесетте години, боядисан в светлосиньо, с тъмносини корнизи, които бяха почнали да се рушат. Сградата беше двуетажна и по всичките прозорци висяха пешкири и други изпрани дрехи. Това беше място, където интериорът със сигурност основателно съперничи на екстериора, реши Бош. Имаше доста такива по булеварда – все места, където се събираха избягали от домовете си младежи, тъпчеха се по осем-десет в стая, като най-силните заемаха леглата, а останалите спяха на пода или във ваните. Имаше ги и щеше винаги да ги има.

Докато седяха в служебната кола и гледаха към мотела, Бош й разказа за недовършения надпис, който беше намерил върху тръбата при язовира, и за анонимното телефонно обаждане на номер 911. Спомена, че според него боята и гласът принадлежат на един и същи човек: Едуард Нийз, познат още като Шаркаи.

– Тези хлапаци, избягалите от къщи, образуват улични банди – рече Бош, излизайки от колата. – Е, не точно като истинските банди, а колкото да се защитават и да вършат заедно работата си. Според информацията от Отдела за борба с уличната престъпност групата на Шаркаи се навърта около „Синият замък“ от два месеца насам.

Докато затваряше вратата на колата, Бош забеляза една друга кола да спира недалеч от тях. Той я огледа крадешком, но не му се видя позната. Стори му се, че вижда вътре две фигури, но колата беше твърде далеч, за да може да бъде сигурен, че това са Люис и Кларк. И той се отправи по настланата с камъни алея към входа на мотела, минавайки под счупения неонов надпис на рецепцията.

Вътре Бош видя един старец, седнал зад остъклено гише, който четеше вестник. Той не вдигна очи от четивото си, докато Хари и агент Уиш не застанаха пред гишето.

– Кажете, господа служители на закона, какво мога да направя за вас?

Беше невзрачен старец, който отдавна беше престанал да се интересува от всичко останало освен залаганията на конни надбягвания. Познаваше ченгетата, преди още да са извадили значките си. Знаеше и как да им даде сведенията, които искат, без много да се суети.

– Хлапето на име Шаркаи – рече Бош – в коя стая живее?

– Номер седем, но в момента го няма. Моторетката му обикновено е ей там отпред, когато той е тук наоколо. Сега я няма, значи и него го няма… най-вероятно.

– Най-вероятно значи. А има ли някой друг в номер седем?

– Разбира се. Тук винаги има някой.

– На първия етаж ли е?

– Аха.

– Има ли задна врата или прозорец?

– Има и двете. Отзад има плъзгаща врата. Струва скъпо Да се махне.

Старецът се протегна назад към таблото с ключовете и откачи от кукичката номер седми. След това го пъхна през отвора под стъклото на гишето.

Детектив Пиърс Люис намери в портфейла си старо картонче от автоматична теглилка и го използва да си почисти зъбите. В устата си имаше вкус, сякаш някъде из нея все още се беше притаило парченце салам от закуската. Той задочна да човърка зъбите си с картончето, докато ги усети чисти. После издаде мляскащ звук, разкриващ някакво неудовлетворение.

– Какво? – запита детектив Дон Кларк. Той познаваше всеки нюанс от поведението на партньора си. Човъркането на зъбите и пляскането показваха, че нещо го тревожи.

– Мисля, че ни усети – рече Люис, след като изхвърли картончето през прозореца на колата. – Забелязах как хвърли набързо един поглед насам, докато слизаше от колата Той беше доста бърз, но ми се струва, че ни откри.