Майкъл Конъли - Черното ехо

Тя го остави да помисли върху казаното, след което продължи:

– Изчислихме, че са прекарали в трезора шейсет часа или дори малко повече. Разбили са четиристотин шейсет и четири лични сейфа от общо седемстотин и петдесетте. Ако са били трима, това прави по сто петдесет и пет на човек. Изваждайки около петнайсет часа за почивка и хранене от всичкото време, което са прекарали вътре, получаваме по четири сейфа за час на човек.

Сигурно са имали определен час за приключване – продължи тя. – Може би три часа сутринта във вторник или някъде там. Ако са спрели с разбиването около този час, имали са достатъчно време да се оправят и да се измъкнат. Прибрали са плячката и инструментите и са се оттеглили. А управителят със свеж слънчев загар на лицето открива кражбата, когато отваря трезора за работа във вторник сутринта.

– В общи линии, това е – рече Уиш. – Най-добрата работа, която съм виждала и за която съм чувала, откакто работя в Бюрото. Допуснали са само няколко малки грешки, Бързо разбрахме как са извършили всичко, но не и кой го е извършил. Единствената следа, на която бяхме попаднали, беше този Медоус, а сега и той е мъртъв. За онази снимка, която ми показа вчера – на гривната, – беше прав: това е първата изскочила вещ от всички откраднати неща, за които знаем.

– А сега и нея я няма – рече Бош.

Той я изчака да каже нещо, но Уиш явно беше свършила.

– А как са избирали кои сейфове да разбиват? – запита Бош.

– Изглежда, напосоки. Имам един видеозапис на трезора, който ще ти покажа, когато отидем в Бюрото. Но май са действали наслуки – ти вземаш оная стена, аз тая и т.н. Някои сейфове в съседство с вече разбити са били оставени не-пипани. – Защо – не знам. Обаче не изглежда като да са следвали някаква схема. Въпреки това са взели съдържанието на деветдесет процента от разбитите сейфове, и то все трудни за проследяване вещи. Подбирали са добре.

– А как определихте, че са били трима?

– Преценихме, че са били поне толкова, за да се справят с всичките сейфове. Освен това толкова са били и колите. – Тя се усмихна и Хари веднага захапа:

– Хубаво, а за колите откъде разбрахте?

– Намерихме следите по калта в канализацията и по тях идентифицирахме марката гуми. Намерихме и следи от синя боя по стената на един от завоите. Някоя от колите явно е поднесла в калта и се е ударила в стената. В лабораторията в Куантико веднага определиха модела и годината на производство. Проверихме всички агенти на фирмата „Хонда“ в Южна Калифорния и установихме, че три сини джипа са били закупени от фирмения магазин в Тъстин четири седмици преди Деня на труда. Човекът платил в брой и ги натоварил на влекач. Оставил име и телефонен номер.

– И какво е то?

– Името ли? Фредерик Б. Айсли. Още тогава показахме на продавача от магазина няколко снимки, между които на Медоус, твоята и на още няколко души, но той не разпозна никого като Айсли.

Тя избърза устата си с една салфетка и я пусна върху масата. Бош не забеляза следи от червило по нея.

– Е – рече тя, – стига ми толкова вода за тая седмица. Ще се видим отново в Бюрото, да прегледаме това, което имаме, и да ми разкажеш всичко по случая Медоус. Рурки и аз смятаме, че така трябва да процедираме. Опитахме всички следи по кражбата в банката, но навсякъде ударихме на камък, затова ще продължим с Медоус и дано оттук изскочи нещо.

Станаха. Бош плати сметката.

До сградата на ФБР отидоха всеки със своята кола. Докато караше, Бош мислеше за нея, а не за случая. Искаше да я попита за онзи малък белег на брадичката, а не за това как е свързала онези от тунела под „Уестленд Нешънъл“ с „тунелните плъхове“ от Виетнам. Искаше да узнае кое придава това сладко и тъжно изражение на лицето й. Той следваше нейната кола през квартала със студентски общежития, а после по булевард „Уилшайър“. Срещнаха се при асансьора в подземния гараж на сградата на ФБР.

– Мисля, че най-добре за тебе ще бъде да работиш предимно с мен – каза тя, докато се издигаха нагоре сами в кабината. – С Рурки не започнахте добре от самото начало и…

– Ние въобще не сме и започвали – рече Бош.

– Е, все пак, ако му дадеш някаква възможност, ще разбереш, че е добър човек. Той просто направи това, което смяташе, че ще бъде най-добре за работата по случая.

Вратата на асансьора се отвори на седемнадесетия етаж и пред тях застана Рурки.

– Ето ви и вас двамата – рече той. Подаде ръка на Бош, който я пое без увещания. Рурки се представи, после каза: – Тъкмо бях тръгнал надолу да си взема кафе и нещо за хапва-не. Ще дойдете ли с мен?