Майкъл Конъли - Черното ехо

– Ами…

– Няма да стоя много. Можем малко да се поотпуснем двамата, нали разбирате?

Човекът отново огледа паркинга. Никой не ги наблюдавате. Шаркай реши, че му беше вързан в кърпа.

– Добре – рече той. – После мога да те докарам пак дотук, ако искаш.

– Ама да. Супер!

Потеглиха на изток по „Санта Моника“ към Флорес, след, няколко преки завиха и се озоваха сред квартал от къщи. Шаркай нито веднъж не се обърна назад, нито се опита да погледне в огледалото. Те бяха там, той знаеше. Пред къщата имаше солидна ограда с портал, за който човекът имаше ключ и който отново затвори, когато минаха в двора. После влязоха в къщата.

– Казвам се Джек – рече човекът. – Искаш ли нещо?

– Аз съм Фил. Имате ли нещо за ядене? Така съм изгладнял.

Шаркай се огледа за охранителна инсталация и за копчето, с което се отваряше порталът отвътре. Мебелировката вътре беше предимно в светли тонове, а на пода имаше дебел бял килим.

– Хубаво местенце – рече той.

– Мерси. Сега ще видя какво имам. Ако искаш да си изпереш дрехите, можем и това да уредим, докато си тук. Не правя това често, но когато мога да помогна на някого, поне опитвам.

Шаркай го последва в кухнята. Конзолата на охранителната инсталация беше до телефона на стената. Когато Джек отвори хладилника и се наведе да погледне вътре, Шаркай натисна бутона, с който се отключваше порталът. Джек не забеляза нищо.

– Имам риба тон. Бих могъл да направя и салата. От колко време си на улицата? Няма да те наричам Фил. Щом не искаш да ми кажеш истинското си име, твоя работа.

– Ммм… риба тон става. Отскоро.

– Чист ли си?

– Да, разбира се. Всичко ми е наред.

– Ще вземем предпазни мерки.

Беше време. Шаркай се върна обратно в хола. Джек надигна глава и погледна към него с полуотворена уста. В ръка държеше пластмасова купа. Шаркай си помисли, че долавя някакво разбиране в очите на мъжа, сякаш той знаеше какво го очаква. Момчето махна резето от вратата и я отвори. Арсън и Чепа нахълтаха вътре.

– Хей, какво става тук? – каза Джек с разтреперан глас. Той се втурна в хола и Арсън, който беше най-едър, го удари с юмрук в основата на носа. Чу се звук като от счупване на молив и купата с риба тон се търкулна на пода. После имаше много кръв по белия килим.

Еленър Уиш се обади отново във вторник сутринта, докато Хари Бош се пипкаше с възела на вратовръзката си пред огледалото в банята. Каза му, че искала да се видят в едно кафене в Уестууд, преди да го заведе в Бюрото. Той беше изпил вече две чаши кафе, но каза, че ще отиде. Затвори телефона, закопча най-горното копче на бялата си риза и притегна възела на вратовръзката. Не си спомняше кога за последен път беше обръщал такова внимание на това как изглежда.

Когато стигна там, тя вече се беше настанила в едно от сепаретата до прозореца. Държеше с две ръце стъклена чаша с минерална вода и изглеждаше доволна. Върху масата, малко встрани от нея, имаше чиния с хартийка от кифличка. Тя го удостои със служебната си усмивка, докато той сядаше, и махна с ръка на сервитьорката.

– Само кафе – каза Бош.

– Ял ли си вече? – попита го Уиш, след като момичето се отдалечи.

– Ами не, обаче не искам.

– Личи си, че не ядеш много.

Каза го повече като майка, отколкото като детектив.

– Е, кой ще ми каже това-онова, ти или Рурки?

– Аз.

Сервитьорката донесе чаша с кафе и я постави пред него. Дочу как четиримата мъже с вид на търговски посредници от съседното сепаре нещо се пазаряха и разсъждаваха върху поднесената им сметка. Той отпи малка глътка от горещото кафе.

– Бих искал желанието на ФБР да му оказвам помощ да бъде документирано черно на бяло и разписано от най-стар-шия служител на Бюрото в Лос Анджелис.

Тя се поколеба за момент, остави чашата си и за първи път го погледна право в очите. Нейните бяха толкова тъмни, че не издаваха нищо. В ъгълчетата им той забеляза да се оформят едва доловими ситни бръчици върху загорялата кожа. На брадичката си Уиш имаше съвсем малък белег с формата на полумесец, който очевидно беше доста стар и почти незабележим. Той си зададе въпроса дали белегът и бръчките я безпокояха, както мислеше, че биха безпокоили повечето жени. Лицето й носеше според него следи от лека тъга, сякаш дълго време беше таила в себе си някаква горчива истина, която се мъчеше да си проправи път навън. Може да се дължи на умората, реши той. Въпреки всичко тя беше привлекателна жена. Хари определи възрастта й на, около тридесет и три-четири години.