Майкъл Конъли - Черното ехо

– Сигурно има някакво влияние над тях – каза накрая Ървинг. – Измъкна се на косъм. Ще ви кажа каква ще бъде задачата ви занапред. Ще стоите близо до него. Не чак толкова, че да ви усети, но ще го държите под око. Той е намислил нещо. Открийте какво. И междувременно мислете как да го спипаме натясно. Федералното бюро за разследване може да е оттеглило оплакването си, но ние няма да отстъпим.

– Ами Паундс? Още ли искате да го информираме за…

– Той е лейтенант Паундс, детектив Люис. Ще го държите в течение. Засега му стига толкова.

Ървинг затвори телефона, без да каже нищо повече.

– Добре, – сър – каза Люис на глухата слушалка. Не искаше Кларк да разбере, че са го сритали отзад. – Ще държим връзка. Благодаря, сър. Приятна вечер и на вас.

После и той окачи слушалката, чувствайки се лично засегнат от това, че прекият му началник не беше сметнал за нужно да му пожелае приятна вечер. Кларк бързо дотича.

– Е?

– Е, от утре ще го държим пак под око. Носи си и нощното гърне.

– Само толкова ли? Просто наблюдение?

– Засега толкова.

– Мамка му! Как ми се иска да претърся къщата на тоя шибаняк! Да поначупя това-онова. Сигурно там е скрил всичко от онази кражба в банката.

– Ако е замесен, съмнявам се да е чак толкова глупав. Засега ще стоим настрана. Ако не му е чиста работата, скоро ще разберем.

– Оо, бъди сигурен, че не е чист.

– Ще видим.

Шаркай седеше върху бетонната стена, която ограждаше паркинга на булевард „Санта Моника“, и наблюдаваше внимателно осветената фасада на универсалния магазин отсреща, следейки кой влиза и кой излиза. Повечето бяха туристи и семейни двойки. Нито един сам. Никой, който ставаше за работа. Момчето на име Арсън, което ходеше нагоре-надолу, се обади:

– Тая няма да стане, брато.

– Косата на Арсън беше червена и вдигната с помощта на фиксаж под формата на огнени езици. Беше облечен в черни джинси и мръсна черна фланелка. Пушеше „Салем“. Не беше Друсан, но му се искаше. Шаркай погледна към него, после Към другото момче, когото познаваше като Чепа, седнало на земята недалеч от мотопедите. Чепа беше по-нисък и набит, с черна коса, изтеглена назад и вързана на опашка. Акнето беше поразило завинаги лицето му.

– Дай ми още няколко минути – рече Шаркай.

– Яде ми се, човек – каза Арсън.

– А ти какво мислиш, че се опитвам да направя? Всички искаме „да хапнем“.

– Май трябваше да идем да видим какво прави Бети-Джейн – рече Чепа. – Тя сигурно има „хапване“ и за нас.

Шаркай го изгледа косо и каза:

– Вие вървете, аз ще чакам, докато стане работата. И ще ям.

Докато казваше това, един тъмночервен ягуар XJ-6 намали и спря пред магазина.

– Какво стана с онзи тип в тръбата? – запита Арсън. – Мислиш ли, че вече са го намерили? Можехме да отидем дотам, да го пребъркаме. Може пък да има „хляб“ у себе си. Не знам защо не си посмял да свършиш тая работа снощи, Шарк.

– Я идете сами там горе и проверете, щом искате – отвърна Шаркай. – Да видим тогава кой го е страх.

Той не беше им казал, че се е обаждал на 911 във връзка с трупа. Това беше нещо, което приятелите му по-трудно щяха да простят, отколкото че не беше влязъл в тръбата. Един мъж слезе от ягуара. Изглеждаше около четиридесетгодишен, късо подстриган – на четка, – с увиснали бели панталони, риза и наметнат върху рамената пуловер. Шаркай забеляза, че беше сам в колата.

– Хей, я проверете колата – рече той. – Това е. Аз отивам.

– Ще чакаме тук.

Шаркай скочи от стената и закрачи през булеварда. Наблюдаваше собственика на ягуара през витрината на магазина. Той се окуражи, когато видя, че човекът се отправя към касата, да си плати сладоледа. Шаркай клекна отстрани до входа на магазина, а решетката на ягуара беше само на метър от него.

Когато мъжът излезе, момчето изчака, докато погледите им се срещнат и мъжът се усмихна, преди да заговори.

– Господине – рече той и се изправи. – Тъкмо се чудех дали ще ми направите една услуга?

Преди да отговори, човекът огледа паркинга и рече:

– Разбира се. Какво искаш?

– Ами просто се питах дали ще влезете пак вътре да ми вземете една бира. Аз ще ви дам пари. Просто искам една бира. Да се поотпусна малко, разбирате.

Човекът се поколеба.

– Не знам… То е незаконно… нали? Нямаш още двайсет 0 една. Мога да загазя.

– Е, тогава… – рече Шаркай и се усмихна, – дали пък нямате някоя биричка у вас? При това положение няма да се наложи да я купувате. Да дадеш на някого една бира, не е престъпление.