Майкъл Конъли - Черното ехо

Очакваше, когато се прибере вкъщи, да намери в телефонния си секретар съобщение от Люис и Кларк. Не сбърка, обаче съобщението не беше такова, каквото очакваше.

„Знам, че си там, затова слушай – каза един глас, който Бош разпозна като този на Кларк. – Те могат да си променя решението, но не могат да променят нашето. Ще се видим скоро.“

Други съобщения нямаше. Той прослуша записа три пъти Нещо беше станало не така, както бяха очаквали. Май п, бяха накарали да се оттеглят. Дали пък недъгавата му заплаха към ФБР, че ще се свърже с медиите, бе свършила работа? Разсъждавайки над този въпрос, той се усъмни, че отговорът би могъл да е положителен. Тогава какво беше станало? Хари седна в любимия си стил за дежурство и се захвана с бирите. Първо оправи мексиканката, разглеждайки отново старото албумче от войната, което беше забравил да прибере. Когато го беше отворил в неделя вечерта, сякаш отвори съзнанието си за тъмни спомени. Сега стоеше като омагьосан, а времето беше заличило страха така, както беше накарало снимките да избледнеят. Малко след като падна нощта, телефонът иззвъня. Хари вдигна слушалката, преди да бъде включен секретарят.

– И така – рече лейтенант Харви Паундс, – ФБР в момента смята, че са били малко груби. Оттеглят искането си и ТЕ разрешават да се върнеш към разследването, като им сътрудничиш според техните изисквания. Току-що се получи това нареждане от управлението в „Паркър Сентър“.

Гласът на Паундс издаваше удивлението му от неочаквания обрат.

– Ами ОВР? – запита Бош.

– Нищо срещу тебе засега. Както казаха, ФБР се оттегля, вътрешните също. Засега.

– Значи отново съм назначен?

– Назначен си. Не по мой избор, макар че искам да знаеш: те се бяха наточили и срещу мен, понеже им казах две три приказки. Нещо ми смърди цялата тая работа, но май засега ще трябва да изчакаме. Та значи си работиш отново по случая, но заедно с ФБР до нови нареждания.

– Ами Едгар?

– Ти Едгар не го мисли. Вече не е твоя работа.

– Паундс, ти се държиш така, сякаш си ми направил услуга, когато ме назначи в отдел „Убийства“, след като ме изритаха от „Паркър Сентър“. Всъщност аз ти направих услуга, човече. Затова, ако чакаш някакви извинения от мен, няма да чуеш такива.

– Бош, нищо не чакам от тебе. Ти сам се прецака. Единственото, което ме тревожи, е, че би могъл да прецакаш и мен с течение на времето. Ако зависеше само от мен, ти нямаше и да помиришеш този случай. Щеше да проверяваш списъци с изчезнали вещи.

– Обаче не зависи от теб май, нали така?

Той затвори, преди Паундс да беше отговорил. Остана замислен за известно време и ръката му беше все още върху слушалката, когато телефонът отново иззвъня.

– Кой е?

– Натоварен ден, а? – рече Еленър Уиш.

– Мислех, че е друг.

– Е, сигурно вече знаеш.

– Знам.

– Ще работиш с мен.

– Как така успя да отзовеш кучетата?

– Проста работа. Искахме случаят да остане вън от вниманието на вестникарите.

– Има и още нещо.

Тя не каза нищо, но и не затвори. Накрая той измисли какво да попита.

– Утре какво ще правя?

– Ела да ме видиш сутринта. Ще тръгнем заедно.

Бош затвори телефона. Помисли си за нея и за това, че не знаеше какво всъщност става. Не му харесваше, но нямаше как да се отдръпне. Той отиде в кухнята и извади бутилката с „Олд Ник“ от хладилника.

Люис беше застанал с гръб към движенето, използвайки Широкото си тяло като заслон срещу шума отвън, който проникваше в телефонната кабина.

– Бош започва отново, но с ФБР… ъ… с Бюрото от утре сутринта – рече той. – Какво ще искате от нас?

Отпърво Ървинг не отговори. Люис си го представи как стои на другия край на линията със стиснати челюсти. „В мутрата е като Попай [25]“, помисли си той и се ухили самодоволно. В този момент откъм колата към него се приближи Кларк и му прошепна:

– Какво толкова смешно има? Какво каза той?

Люис го побутна да се дръпне настрана и направи физиономия, която казваше „остави ме сега“.

– Кой беше това? – попита Ървинг.

– Кларк, сър. Няма търпение да разбере каква ще бъде следващата ни задача.

– Лейтенант Паундс говори ли с нашия човек?

– Да, сър – отвърна Люис, питайки се дали Ървинг записваше разговора. – Лейтенантът каза, че… ъ… човекът е информиран, че ще работи заедно с Ф… с Бюрото. Смятат да обединят разследването на убийството и на банковата кражба. Ще работи със специален агент Уиш.

– Че как се е измъкнал… – рече Ървинг, макар да не очакваше отговор, нито пък Люис имаше такъв. За известно време по линията настана тишина, понеже Люис знаеше, че не трябва да прекъсва мислите на Ървинг. Той видя, че Кларк отново се приближава към телефонната кабина, махна му с ръка да стои настрана и поклати глава, сякаш възпитаваше непослушно дете. Отворената кабина се намираше точно под „Уудроу Уилсън Драйв“, близо до булевард „Баръм“, който пресичаше околовръстното холивудско шосе. Люис чуваше тътена на движението по шосето и дори усещаше топлия вятър, който влизаше в кабината. Той погледна към светлините на къщите по склона на хълма и се опита да отгатне къде точно се намира къщичката на кокили на Бош, но това беше невъзможно. Хълмът напомняше гигантска кичеста коледна елха с безброй светлини.