Майкъл Конъли - Черното ехо

Имаше регистрирани почти дузина различни домашния адреси. Повечето бяха все общежития в Холивуд. Последният му адрес преди 1979 година беше някаква къща в Сан Педро. Ако по това време се е занимавал с пласиране на хероин, той го беше получавал от пристанището на Лонг Бийч, заключи Бош.

Той отбеляза и факта, че Медоус беше живял в апартамента си в Сепулведа, откакто беше напуснал „Рота Чарли“. В папката нямаше нищо повече за това, какво беше работил по време на престоя си в лагера. Бош откри името на служителя, който го беше освободил под гаранция, в копията от справките, изготвяни за Медоус на всеки шест месеца. Дарил Слейтър от Ван Нюис. Записа го в бележника си. Записа също и адреса на „Рота Чарли“. После разстла пред себе си сводката за арестите, справката за адресите и местоработите и докладите за освобождаване под гаранция. На един нов лист започна да подрежда всичко в хронологичен ред, започвайки с изпращането на Медоус във федералния затвор през 1981 година.

Когато приключи, много от празнините бяха попълнени. На Медоус му се събираха общо шест години и половина, прекарани в затворите. В началото на 1988 излиза за последно под гаранция, за да постъпи в „Рота Чарли“, където изкарва десетте месеца, след което се настанява в апартамента в Сепулведа. От справките се разбираше, че до изтичането на гаранцията през февруари 1989 година Медоус работил като миньор в златната мина в Санта Кларита. Един ден след като неговият служител подписва изтичането на гаранцията, той напуска мината. По-нататък нямаше информация с какво се е занимавал.

Бош отиде в кухнята, взе си бира и си направи сандвич с шунка и сирене. После застана пред мивката и хранейки се и пиейки, се опита да подреди в главата си фактите по случая. Беше убеден, че Медоус е започнал да крои планове веднага щом е излязъл от Търминал Айланд или най-много след напущането на „Рота Чарли“. Всъщност той вече е имал своя длан. Работил е официална работа, докато му изтече гаранцията, а после е напуснал, за да вкара своя план в действие. Бош беше сигурен в това. Той просто чувстваше, че или в затвора, или в лагера Медоус се беше свързал с останалите, с които бяха опустошили банката. После те го бяха убили.

На вратата се позвъни. Бош погледна часовника си и видя, че е единадесет. Отиде до вратата, погледна през шпионката и видя отвън Еленър Уиш, която се взираше в него. Отстъпи назад, хвърли един поглед към огледалото в антрето и видя там един човек с тъмни, уморени очи, който го гледаше с разбиране. Хари прекара ръка през косата си и отвори вратата.

– Здрасти – рече тя. – Мир?

– Мир. Как разбра къде… Няма значение. Влизай.

Тя беше в същия костюм като преди, значи не беше се прибирала. Хари забеляза, че Уиш вече беше видяла папките и неговата писмена работа върху масата.

– Поработих малко по до късно – рече той. – Преглеждах някои работи от досието на Медоус.

– Браво. Аз пък случайно минавах насам и просто исках… Дойдох само да ти кажа, че ние… Е, седмицата беше доста натоварена и за двама ни. Може би от утре ще можем да започнем това партньорство на чисто.

– Да – рече Бош. – Виж, съжалявам за това, което казах преди… Както и за брат ти. Ти се опитваше да кажеш нещо приятно, а пък аз… ще останеш ли поне за малко, за по бира?

Той отиде в кухнята и извади две нови бутилки. Подаде й едната и я поведе през плъзгащата врата към верандата. Навън беше хладно, но от време на време се усещаше един топъл полъх, който идеше откъм тъмната страна на каньона. Еленър Уиш се загледа в светлините на Долината под нея. Прожекторите на Юнивърсъл Сити опипваха небето през равни интервали.

– Много е хубаво – рече тя. – Никога не съм била в такава Къща. Викат им „конзоли“, нали?

– Да.

– Сигурно е страшничко по време на земетресение.

– Страшничко е дори когато минава колата за боклука.

– И как смяташ да я караш на място като това?

– Едни хора от онези долу, ей там, с прожекторите, веднъж ми дадоха малко пари, да използват името ми и така наречената „техническа консултация“ за една телевизионно шоу. Нямаше какво друго да ги правя. Докато растях в. Долината, винаги съм се питал какво ли е да живееш в една от тези къщички. Затова я и купих. Беше собственост на един автор на филмови сценарии. Тук работел. Доста е малка, само с една спалня. Обаче на мен толкова ми стига.

Тя се беше облегнала на парапета и гледаше надолу към сухото дере. В тъмнината се виждаше единствено неясното очертание на дъбовата горичка. Той също се облегна и разсеяно започна да къса парченца от златния варак на бирения етикет и да ги пуска, наблюдавайки ги как проблясват, докато падат надолу.