Майкъл Конъли - Черното ехо

Хари спря, да отпие от бирата и да си припомни историята. Тя слушаше с интерес, но не го подкани да продължи.

– Няколко минути по-късно зарядите избухнаха и тунелът, или поне участъкът, в който бях влизал, се срути. Който и да се намираше вътре, вече беше мъртъв и погребан. Изчакахме два часа, да се поразнесе димът и прахът да се уталожи. Закачихме на кука един мощен вентилатор и вкарахме въздух вътре през една дупка. Скоро забелязахме пушека, който излизаше навън от други „дупки на паяци“ и вентилационни отвори, с каквито джунглата наоколо беше пълна.

Когато всичко се разнесе, аз и още един влязохме отново в тунела да търсим Медоус. Мислехме, че е мъртъв, но обетът си беше обет: каквото и да се беше случило с него, щяхме да го извадим и изпратим у дома. Обаче не го намерихме. Прекарахме остатъка от деня там долу в търсене, но всичко, което намерихме, бяха мъртви виетконгци. Повечето бяха застреляни, на други им бяха прерязани гърлата. И на всичките им бяха отрязани ушите. Когато излязохме, началникът каза, че повече не може да чакаме. Имало нови заповеди. И така ние не влязохме повече в тунела, а аз наруших обета.

Бош се взираше навън в нощта с празен поглед, сякаш виждаше само онова, което разказваше.

– Два дни по-късно друга рота минала през селото Нхуан Лю и някой открил вход на тунел в една колиба. Пуснали техните „плъхове“ да прочистват. Не били прекарали вътре и пет минути, когато открили Медоус. Седял си там като Някой Буда в една от галериите. Изгубил ума и дума, плещел несвързано, но бил жив. А когато се опитали да го вдигнат, за да тръгне с тях, той отказал. Наложило се накрая да го вържат с въже и да накарат онези отгоре да го изтеглят Навън. Когато го извадили на слънце, видели, че на врата му Има цял наниз от човешки уши. Висели редом с пластинки-те с името му.

Хари допи бирата и влезе вътре. Тя го последва към кухнята, където имаше още бира. Уиш остави своята, изпита до половината, върху кухненския плот.

– Та това е историята. Такъв беше Медоус. По едно време замина за Сайгон, но бързо се върна. Не можел без тунелите. След онзи последния обаче той вече не беше същият. Каза ми, че се объркал там долу и се изгубил. Разбирайки, че върви в грешна посока, започнал да избива всичко по пътя си. Пусна се слух, че ушите в наниза на врата му били тридесет и три, а някой ме запита как така Медоус е оставил едно ухо на някакъв виетконгец. Разбираш, нечетен брой. Отговорих му, че Медоус е оставял на всеки по едно ухо.

Тя поклати глава. Бош кимна.

– Искаше ми се да бях го намерил, когато влязох там долу. Аз го оставих.

Двамата постояха за момент, загледани в пода на кухнята. Бош изля остатъка от своята бира в мивката.

– Само един въпрос искам да ти задам по досието на Медоус и приключваме с работата – рече той. – Бил е съден в „Ломпок“ за опит за бягство. Изпращат го в Търминал Айланд. Знаеш ли нещо по този въпрос?

– Да. Пак тунел. Ползвал се е с доверие и е работел в пералнята. Газовата сушилня за дрехи се захранвала от тръби, които минавали под земята и излизали навън от сградата. Той изкопал тунел под една от тях. Не работел повече от час на ден. Казаха, че минали най-малко шест месеца, преди да го разкрият. През лятото монтирали водни пръскачки да поливат, те размекнали почвата и се получило срутване.

Той кимна. Така си беше и помислил, че става дума за тунел.

– Другите двама, които били замесени с него в тази работа – продължи тя, – са все още вътре. Единият е търговец на наркотици, а другият обира банки. Но те нямат връзка с последния случай.

Хари кимна отново.

– Мисля, че сега трябва да си вървя – рече тя. – Имам толкова работа утре.

– Аха. А пък аз имам още толкова въпроси…

– Ще се опитам да ти отговоря, ако мога.

Тя мина близо до него през малкото пространство, останало между плота и хладилника, и се запъти към антрето. Той усети аромата на косата й, докато се разминаваха. Ябълков, помисли си Хари. Забеляза, че тя се загледа в картината, закачена на стената срещу огледалото в антрето. Картината беше рисувана през петнадесети век и носеше заглавието „Градината на удоволствията“. Художникът беше холандец.

– Йеронимус Бош – каза тя, изучавайки ужасяващия пейзаж на картината. – Когато видях, че това е цялото ти име, се учудих дали…

– Не сме роднини – рече той. – Просто майка ми харесвала работите му. Предполагам, заради фамилното му име. Веднъж тя ми изпрати картината. В бележка казваше, че й напомняла за Лос Анджелис. Всичките тия шантави хора. Осиновителите ми… Не я харесаха, но аз си я запазих през годините. Сложих я тук да си виси веднага щом купих къщата.